— В такъв случай ще ядем, без да говорим… Поръчайте си нещо месно.
Той си поръча бьоф-монтре.
Ядяха мълчешком. Избягваше да гледа сътрапезницата си, но видя как тя, стараейки се да не бъде забелязана от него, направи отрицателен знак с глава и ръка на някого зад гърба му. Той разбра, че бе развалил обеда на цяла компания. А може би бе направил и някаква друга голяма глупост. Завърши десерта си и каза:
— Трябваше веднага да ми обясните, можех да се преместя на друга маса и нямаше да се стигне до този цирк.
В очите й се появи и моментално изгасна някакъв необикновено остър израз, той го улови, но не го разбра.
Тя каза съвсем спокойно:
— Глупости, не ми обръщайте внимание. Трябваше да отговоря на въпроса на една моя приятелка. Това е всичко… Изглежда, вие за пръв път сте в този ресторант?
— За пръв път съм на тази планета.
— Днес ли пристигнахте? С „Русия“?
— Да. Между другото в обедната зала на „Русия“ има съвсем друг ред.
— А преди?
— Какво „преди“?
— Къде сте обядвали преди, мога ли да знам?
— Може. В обедните зали на далечното космическо пространство.
— Как сте… тук, на Меркурий?
— По собствено желание. Ако това имахте предвид — той подчерта думата „това“.
— Не, друго нещо имах предвид. Обикновено космодесантчиците се специализират избирателно, сред тях има „планетчици“, „лунници“, „пространственици“…
— Добре познавате нашите среди, но това е вярно само отчасти. Добрият десантник трябва да бъде всякакъв.
— Вие… добър десантчик ли сте?
— Всякакъв съм.
— Кажете… харесва ли ви вашата работа?
Той я погледна.
— Защо питате?
— За да зная как ще ви отговоря.
Той я погледна внимателно.
— Нима е толкова важно как ще ви отговоря.
— За мен — да.
— Какво да ви кажа… Работата е нормална.
— Нормална… — повтори тихо тя. — За пръв път, откакто се познаваме, вие не говорите истината.
— Ние още не сме се запознали.
— Людмила Бистрова.
— Дейвид Нортън.
— Ето че се запознахме. Защо казвате, че работата ви е нормална, когато тя е ненормална?
Той замълча, мъчейки се да разбере защо й е всичко това. Не му харесваха въпросите й. Не му харесваше темата на разговора. И набързо погълнатата храна също не му харесваше. Разговорът, подет от новата му позната, пораждаше у него смътно студено любопитство и също такова смътно студено неудоволствие.
— Какво ненормално… намирате в нея? Рискът ли? Или сложността?
— Не. Тях всеки, който работи в космическото пространство, ги познава твърде добре. Имах предвид това, което е вътре във вас.
— Извинявайте, но какво ви засяга това, което е вътре в нас?
Няколко секунди лицето й беше мрачно замислено.
— Ще пием ли кафе? — предложи тя. — Не се отказвайте. Кафето е местно, меркурианско.
От бюфета върху масата се премести цяла флотилия прибори за сервиране на кафе — не по-малко от дузина най-различни по форма съдове, изящни тънкостенни чашки, чинийки, лъжички, чинийки за сладко… дори нещо подобно на свещник с трепкащи езичета на спиртния пламък — и всичко това от жълт лъскав метал.
— Искате ли мляко? Или сметана? Сладолед? Суфле?
— Не, само кафе. Сметаната и суфлето са за вас.
— Защо за мен?
— Защото забелязах как се насилвахте да ядете и как нищо не излезе. Сметаната също ли е местна?
— Разбира се. Всичко тук е местно. Ще видите „зелените ни фабрики“, фермите, плантациите…
— Имате ли отношение към всичко това?
— Само като потребител. А като специалист имам отношение към субкритичната модификация на металите. На свръхздравите сплави — това, на което летите. Пийте, ще изстине.
Той приближи лъскавата чашка към устните си.
— В друга обстановка щях да помисля, че чашката е от натурално злато.
— Тукашното злато с нищо не се отличава от земното.
— И какво, всички съдове ли са… златни? Защо?
— Красиво и практично е. Не се окислява и не потъмнява. Харесва ли ви меркурианското кафе?
— Не намирам в него нищо меркурианско. Вкусът му е обикновен, земен.
— Това е неговият плюс. Нашите плантации са по-съвършени от лунните.
— Богато живеете.
— Да… като че ли сте прав. Искате ли още една чашка?
— С удоволствие. — Той погледна цветните струи дим зад прозореца и попита: — Тоя дим от заводите ли ви е?
— Заводите ни не димят — каза тя, без да извръща глава. — Димят страничните кратери на Малкия Абориген.
— Има ли и Голям?
— Имаше. Беше агресивен, намъчихме се с него и в края на краищата го изгасихме. Красив голям вулкан беше. Необуздан, страстен… Но много близко до града…
— И този не е далеч.