— Дори е близо.
— Защо не го запушите и него?
По очите й разбра, че каза глупост.
— Не кощунствувайте — отвърна тя тихо. — Вулканолозите се грижат за здравето на Малкия Абориген тъй, както не се грижат за собственото си здраве. Малкият Абориген ни е подарък от съдбата и у нас не е прието да се говори за него с неуважение.
— Ясно… Химията ли?
— Да. Вулканогенните суровини. Но преди всичко водата.
— Знаменитият гейзер на Мелентиев ли?
— Да, но не само той. Малкият Абориген, доколкото разбирам, не е единичен вулкан, а система от вулканични огнища. За щастие те са слабоактивни — в солфаторния си стадий, както казват вулканолозите. Горещи газове, вода… и всичко останало. Вода има неочаквано много. В лагера на меркуролозите и вулканолозите все още цари теоретическа бъркотия. Те обясняват различно „хидрофеномена на огнищата на Аборигена“, но това, естествено, не ни пречи да го използуваме за битови, културни и промишлени нужди. А вие казвате да го „запушим“.
— Готов съм да си отрежа езика.
— Страхувам се, че жена ви никога няма да ми прости това.
— Имате основание да се страхувате.
— Земна ли е нейната професия?
— Тя е архитект.
— А мога ли да зная как се отнася жена ви към професията на космодесантчика?
— Естествено, без особен възторг, но… — Той гледаше как тя налива кафето.
— Слушам ви, продължавайте.
— …но без предвзетост, която граничи с нетърпимост, а може би и с ненавист.
— Разбирам, че казвате това по мой адрес… но не разбирам откъде вие… за мен…
— Почувствувах го. Това винаги се чувствува.
— Ако имах власт — каза тя, — бих забранила на десантчиците да се женят.
— Може и по-просто: на жените да се омъжват за десантчици, и толкоз.
Забеляза как тя трепна. Това го учуди силно и неприятно, помисли си, че никога досега не беше му се случвало да направи толкова грешки в продължение на един час.
— Прекрасен град — каза той и изпи на един дъх горещото кафе. — Аркад ми направи силно впечатление… Достоен град, солиден. И четирите му кита са си на мястото… — Мина му мисълта: „Какво се разприказвах… Да не би да е от кафето?“
Тя кимна разсеяно и попита, сякаш дойде на себе си:
— Какви китове…?
— Ами тези… хляба, енергията, водата, металите. На които… хм… съвременната цивилизация…
— …да, разбира се, китовете. Хляб с масло. Енергия… Колкото искаш. Метал. Вода. Море от вода… Впрочем видяхте ли нашето Море?
— Море ли? Не, не съм го видял.
— Приятелката ми току-що си отиде. Жалко, тя щеше да ви го покаже. Аз не мога. След четиридесет минути имам един сложен опит в лабораторията за субкритични модификации. Чувствувам, че нищо няма да излезе.
— Опит ли?
— Да. А Морето трябва непременно да видите. Няма да повярвате на очите си… Значи петият кит е потънал?
— За какво говорите? — попита той предпазливо.
— За удавника, разбира се, за същия този — петия, който взел, че потънал. Не можел да си намери място сред четирите… — Тя се стараеше да говори спокойно, обаче гласът й се бе изменил от напрежението. — Добре, няма. Стотици пъти сме чували вече, че нравствеността е слугиня на потребността. Милиони пъти… Опърничава, своенравна, но слугиня. И най-печалното е, че това е наполовина вярно.
„Дявол да го вземе!“ — помисли си той, като я гледаше в упор.
— Не ме гледайте така — каза тя. — Днес наистина нямам настроение, но умът ми е на мястото си.
Тя се опита да се усмихне и това беше най-лошото от всичко, с което бе успяла да го смае. Сега той виждаше, че тя наистина е на двадесет и девет години и с нито една година по-малко.
— Чуйте, експанзивна меркурианке… — произнесе хладно той. — Видът ви сега, направо казано, не е хубав, но всъщност по какъв повод сте така разстроена? Питам ви не от празно любопитство — чувствувам странно и неприятно, че съм причината за вашето лошо настроение.
— Да — потвърди тя, — за съжаление. Много съм виновна пред вас и пред себе си, че позволих да го почувствувате. Днес ме обзе някаква луда, горчива жалост към самата мен, към вас, към хората от вашата професия и ето… всичко… изведнъж… неочаквано се изля. Разбирате ли?
— Не. Какво общо имате с нашата професия?
— Аз говоря за хората — очите й блеснаха сухо. — Само за хората.
— Преди малко говорихте за ненормалността на нашата работа.
— Това беше увод към разговора за хората.
— Към разговор ли, казвате? Стори ми се, че вие едва се удържате да не изкрещите всичко това в лицето ми.
— Възможно е… Да, по-скоро беше именно така, както ви се е сторило. Изблик на женски егоизъм. Емоционална правота на едно голямо нещастие… Не зная защо исках да направя това и… не разбирам съвсем защо не го направих. Дали в последния момент не реших да ви пощадя?… Или поне себе си да пощадя?…