— Не се тревожете — каза Людмила. — Няма да има сълзи. Периодът на сълзите в моя живот отдавна мина. Още по времето, когато ми се наложи да дишам с вас една и съща атмосфера и да разбера колко струва тя. В главата ми също има пантеон от хиляди пъти умиращи мъртъвци. Наистина моят пантеон не е толкова голям, но това е без значение, щом като той е побрал много повече отчаяние… И се страхувам, че днес са ми подарили още един… експонат.
Тя пак почука по масата.
— Вие… на него… му отказахте…
— Да. Решително. Категорично. Не мога… Не мога да гледам спокойно униформата на десантчик! Ала къде ще се денеш от тях в този град?… Отрядът им е голям, те са твърде много… Но защо непременно да съм аз?!
За втори път през днешния ден той се почувствува неудобно в униформата на десантчик.
— Причината е ясна — каза й. — Вашата красива външност. Нали на малцина е известно какво имате там… вътре. Искам да кажа, в главата си. А в главата ви, извинете, е истинска каша. — Тя го стрелна с мрачно-втренчен поглед, но това не го засегна. — Освен това сте и премного суеверна. Всички ние сме до известна степен суеверни, но вие сте прекомерно. Е, какво може да му се случи днес на онзи момък, на когото вие така решително, категорично…
— Всичко! — прекъсна го тя. — Всичко, каквото е възможно!… Когато някой във вашата униформа излита през нощта за платото Огнени змии, с него може да се случи всичко!… — Тя почука по масата така злостно, сякаш масата беше глава на недоразвит, глупав човек. — Това е Меркурий, Нортън. Мер-ку-рий! — повтори тя на срички, разтривайки ударените си пръсти. — Много нещастни жени на този щастлив град ще мислят днес… вцепенени от страх, ще мислят днес за платото!…
„Днес“ и „през нощта“? — помисли той с известно недоумение. Слънцето над града едва преваляше зенита и до настъпването на тъмнината имаше не по-малко от четиридесет земни денонощия. Най-после се сети: тя имаше предвид нощната страна на планетата.
Не каза нищо. Това вече не го засягаше. Какво ще мислят жените на града, не го беше грижа. Той се мъчеше да си спомни някоя светска форма на сбогуване. Пред него беше жена — общо взето, почти непознато същество, чието природно своеобразие той си представяше смътно — и май че единственото, което знаеше със сигурност за жените, бе това, че човек трябва да се сбогува с тях особено елегантно…
— Е, аз трябва да тръгвам — каза мрачно тя, като погледна часовника си. Наведе се малко напред, като да стане, но не успя. Синьо сияние заля тавана на залата, прозвучаха някакви сигнали — цяла серия резки сигнали…
Докато той съобразяваше какво могат да означават те, зави глухо някаква сирена: у-уу… у-уу — мускулите му се напрегнаха — в което и да е кътче на космическото пространство воят на сирената можеше да означава само едно — обща тревога. Обаче той виждаше, че никой от присъствуващите не реагира: никой наникъде не тичаше, никой дори не стана от масата. На лицето на събеседничката си той не можа да прочете нищо освен студена мрачност, сякаш воят на сирената попречи на намерението й да стане и толкова. Хвърли поглед към заления от слънчева светлина ландшафт и разбра, че кулата на ресторанта се спуска надолу със скоростта на асансьор…
— Уважаеми посетители! — се чу от вътрешността на бюфета. — Приемете нашите извинения за необходимостта от обратно-вертикални премествания. Очаква се мощна протонна атака до деветнайсет бала. Останалите параметри на хромосферното избухване ще ви съобщим допълнително. Благодарим ви за вниманието.
Стените на шахтата се осветиха от познатата виолетова светлина. Последва лек тласък. Зад стъклото на кръглия прозорец се виеше пара, през мътнобелезникавата пелена тук-там се виждаха жълти петна… Той почувствува, че събеседничката му отново се кани да стане, улови погледа й и пребледнялото й лице го порази. Погледът й беше толкова особен, че всичко останало отстъпи и отиде на заден план. Няколко дълги секунди те се гледаха един друг в очите. Това беше нелепо. Сякаш играеха на „кой кого ще надгледа“. Но той не можеше да се отърве от усещането, че зениците, устремени към него, виждат нещо съвсем друго…
— Трябва да си тръгвам — повтори тя. — Беше време, когато много исках ето така… да ви погледна в очите, Лунни Дейв. Но постепенно желанието ми съвсем се промени. И само случаят… днес… — тя не се доизказа и стана бавно. — Добре. Останете си със здраве.
— Откъде знаете… моя прякор? — попита той, като се мъчеше да преодолее объркването си. — Впрочем не. Аз исках… Да, аз бих искал да разбера за какъв… простете, защо…
— Искам да ви погледна в очите ли?