Мускулите му имаха нужда от силово натоварване. Тази мъчителна, ненаситна потребност не му даваше покой ни денем, ни нощем. Особено нощем. Той се плъзна от площадката, задържа падането си с ръка и увисна, люлеейки се като маймуна. Хващайки се за ажурената решетка на извитата стойка на трамплина, той се спусна пъргаво на земята. Скочи и се затича, макар че тук беше неудобно за бягане — краката му затъваха в пясъка. Бягането по пясъка не му доставяше удоволствие и Нортън се прехвърли на ниския бордюр покрай дългата страна на басейна. Правият като стрела бордюр го отведе при почти заления от водата полукръг на водещите в басейна стълби. Той направи акробатичен скок с преобръщане, застана на ръце и така, на ръце, слезе по мраморните стълби във водата, която се затвори безшумно над него.
Нортън се повъртя в кръг почти на самото дъно. Дъното леко светлееше. В сумрачно-сивата тежка маса вода се поклащаха бавно и сънно безкрайно тънки завеси димно сияние. Повърхността, заляна от лунното сребро, приятно лъщеше над главата му… Нортън прекоси три пъти басейна от единия край до другия под водата и нито веднъж не изплува на повърхността. Това, разбира се, не беше нормално. Особено ако се имаха предвид размерите на басейна: седемдесет на трийсет метра. В Копсфорт май не можеше да се намери по-голямо бетонирано корито…
Нортън сам не разбираше как успява да стои така дълго под водата. Успяваше, и толкоз. Наистина на дълбокото чувствуваше потребност от дишане, но тази потребност бе по-скоро рефлекторна — без вреда за себе си той твърде лесно я потискаше. Странната способност да издържа дълго време без въздух беше една от малкото му „ненормалности“, които приемаше, без да има нищо против тях, и които бе дори склонен да използува. Често (както днес например), измъчен от „калейдоскопната игра“ на зрението, слуха и обонянието, изтерзан от полусънищата, той скачаше във водата, спускаше се на дъното и лежеше там, наслаждавайки се на подводния покой. Започваше да чувствува, че се задушава след около четиридесет минути. Ако се движеше — след петнайсет-двайсет. Спомняше си, че когато за пръв път забеляза тази своя „ненормалност“, си помисли с мимолетен интерес и омраза в същото време: „Сега и да се удавиш като хората май дори няма да можеш!…“ Изпитваше непреодолимо влечение към водата, но нощните му плувания тревожеха Силвия. Преди той не се стесняваше да лудува шумно нощем в басейна: трябваше да се измори, да се насити на движение. Същото правеше и сега, но го правеше тихо и скришом, дълбоко под водата. Иначе Силвия се събуждаше, излизаше навън и слушаше обезпокоена плясъците, които идваха от тъмнината. Кой знае какво си мислеше… В края на краищата той улавяше „мириса“ на нейната тревога и бързаше да излезе от басейна, сякаш бе виновен пред нея. С какво? С това ли, че този жалък басейн бе една от малкото радости на мъчително-пъстрото му битие?… Не, работата, разбира се, не беше в това, той знаеше. Прекрасно знаеше. През маската на бившия обикновен момък Дейвид Нортън прозираше обликът на монстър… Но (великото космическо пространство му бе свидетел!) нима той бе виновен за това? Нима бе ви-но-вен?!
Гребеше слепешком, яростно под водата. Изморяваше се твърде бавно, макар че влагаше в яростта на движенията всичката енергия на мускулите си. Той ненавиждаше неизтощимата сила на собствените си мускули и скъпо би заплатил да си върне загубената способност да се изморява нормално!… За малко не се вряза в бетонната стена на басейна, направи завой и се канеше отново да мине по дължината му, но изведнъж почувствува, че всичко това му бе омръзнало. Издиша въздуха си, отпусна се по гръб на дъното, разпери ръце встрани и замря в обятията на водната безтегловност. Като във воден ковчег — жив погребан. В един много просторен ковчег — седемдесет на тридесет метра. Вместо капак отгоре му беше сънният блясък на лунното сребро… Не, той бе проявил малодушие само в едно нещо: не се решаваше да си отиде. Да си отиде, да изчезне, да избави Силвия от нещастното си присъствие. Това би бил най-правилният и най-честният изход, но той не беше по неговите човешки сили. А може би нечовешки?… Независимо от всичко, Нортън не можеше без нея…
По водата плисна рязко син пламък, болезнен, остър писък шибна ушите му. Нортън се сви инстинктивно, замижа, почака малко. Синьото припламване и писъкът се повториха. Той изплува на повърхността като опарен, засили се със силни загребвания и се просна от движение по гърди върху бетонната ивица на бордюра. Можеше да счупи всички световни рекорди по плуване, пък и не само по плуване, независимо от възрастта си. Беше супермен, дявол да го вземе! А въпреки това един най-обикновен прилеп бе в състояние да го изгони от водата.