Седеше на ръба на басейна и следеше със страх и злоба как над водата се суетят и се носят на пръв поглед безпорядъчно ципестокрилите летци — май ги наричаха нощни рибари. Рибоядните животинчета ту се спускаха до самата вода, ту литваха разочаровано към лунното небе. Напразно шареха в басейна с чувствителните лъчи на ехолокаторите си. Храна нямаше и животинчетата едно след друго отлитаха. Стиснал зъби, той чакаше кога най-после ще се махнат. Няколко пъти го докосваха буквално шибащите лъчи на ултразвука. Той трепваше, настръхваше от пронизителната синева и острия писък — той, жалкият, могъщият, болезнено раздразнителен свръхчовек. Суперменът, често готов да заплаче — ах, да можеше само! — от отчаяние и жалост към самия себе си…
Да, равносметката беше, меко казано, плачевна. Светът се бе изменил, бе престанал да му бъде роден, близък. В смисъл, бе престанал да бъде привично удобен за него. Както обърнатите наопаки обувки, ако можеше по някакъв начин да се обърнат. Впрочем това бяха глупости. Какви претенции можеше да има към света на хората този, който сам се бе изменил толкова нечовешки?…
Седя минута неподвижно, изгърбен, и неподвижността го успокои. Спомни си, че днес се навършваше една година от завръщането му у дома. Какво пък… мнозина се върнаха по друг начин — в херметично запоени специални прозрачни ковчези. Или в специални непрозрачни — в зависимост от това какво бе направило с човека негово сиятелство космическото пространство. Или пък съвсем не се върнаха. Той, Дейвид Нортън, бе имал късмет. Ако можеше да се смята за късмет сегашният му живот с две лица, като че ли беше някой престъпник. Това твърде малко приличаше на завръщане у дома.
По гръбначния му стълб преминаха тръпки и Нортън почувствува тежест в слепоочията и тила. Остана, общо взето, спокоен — знаеше какво ще последва след това. Обгърна с поглед пищната зелена стена на противоположния бряг на басейна: короните на дърветата и храстите заизлъчваха светлина и заблестяха като стъкло. Зрелището беше странно, величествено-фантастично — приличаше на антикварна изложба на полилеи с невероятни габарити. Зеленикавосинкавото светене на листата по някакъв странен начин не се отразяваше във водата. Водната повърхност отразяваше — дали наистина отразяваше? — нещо друго: на места по протежението на басейна, а някъде и напреко се плъзгаха начупени фосфорнобели ивици и създаваха илюзия… за паркетна текстура на целия воден правоъгълник.
В небето също ставаше нещо нередно и Нортън напразно се мъчеше да не гледа натам (много пъти бе виждал чудатостите на небесната метаморфоза, но не можа да се научи да се отнася равнодушно към тях). Атмосферният купол изсветляваше, изпълваше се с преливащо се опалово сияние. Беше твърде красиво, но абсолютно неприсъщо за небето на родната му планета… Картината бързо се менеше: в глъбините на въздушния океан се издуваха гигантски призрачно-многоцветни мехури, деформираха се в създадената от тях теснота, разширяваха се неудържимо с някакъв хищен хазарт, проникваха един в друг, сякаш всеки от тях искаше да притежава неоспоримото право да господствува стремително и в момента, когато пъстрото небе бе готово да рухне върху земята, Нортън неволно прибра главата си между раменете. Всеки път се презираше за това, но всеки път вършеше все същото, безсилен да се справи със зашеметяването, защото буйството на ослепително ярките краски се стоварваше отгоре му неочаквано, като порив на ураганен вятър. В този момент той се чувствуваше в центъра на беззвучния взрив и опасността да се задуши и ослепее в яркия вихър на обезумялата стихия му изглеждаше напълно реална. За да се отскубне от многоцветния ураган, трябваше да преодолее в себе си с усилие на волята усещането за вихрово движение — едно много своеобразно усилие, но вече добре шлифовано и усъвършенствувано от практиката. Той така и направи.
Небето изгасна. Върху тъмната земя все още имаше безтегловни розови куполи, а в очите му плаваха черни и зелени петна. Но това беше финалът и Нортън с облекчение въздъхна. След няколко секунди нощното спокойствие се върна в обкръжаващия го свят. Луната блестеше спокойно във водата, храстите и дърветата, загубили прозрачността си, дремеха кротко… Беше време, когато подобни контрасти го потрисаха. Вече бе свикнал с тях.