Разбира се, той осъзнаваше, че организмът му притежава странната способност да възприема някои детайли от обкръжаващия го свят по-плътно и по-задълбочено, отколкото това бе достъпно на нормалните хора. Откъде му дойде на главата тази „способност“, не знаеше, но тя му бе отвратителна, както е отвратителен на съвършено здравия човек фантастичният свят на лудия. Той й се противеше, както можеше, и дори се боеше малко от особено ефектните й прояви, които не разбираше. Дребните неща наистина понасяше търпеливо, макар че и те понякога страшно го дразнеха — независимо дали се отнасяше до многоцветния ураган на радиовълните, болезнено-острото убождане на ултразвука или мъртвешко-синьото, като емоционален образ на тъгата, проблясване на кабелите на електросистемите. Не е възможно да се чувствуваш свободно и нормално у дома си, щом като, взел в ръка една ябълка, виждаш в нея (не с очите си, а дявол знае с какво!) златистия ход на червея. Щом като има моменти, когато главата на клепоухото ти куче изведнъж се обкръжава от пламъчета сияние, нелепо и страшно приличащо на корона, а магнитните бури (с които нямаш нищо общо!) пораждат в собствената ти глава такава бъркотия, сякаш си излял в себе си цяла манерка бренди. Или, да кажем, ако през април по съвсем непонятни причини започва да те преследва неестествено жълтата окраска на ландшафта, а през май мигрената преди буря и дъжд те докарва до лудост… Впрочем „мигрената“ хубаво му помогна през онези първи двайсет и четири часа на Меркурий, на платото Огнените змии… Вярно казваше тогава Дик — районът наистина беше тежък и опасен. Лошата слава на това гибелно място бе създадена най-вече от разузнавателната експедиция на първооткривателите на платото…
3. Платото Огнените змии
За една меркурианска нощ платото уби четирима меркуролози и унищожи два кълбовидни катера. Загина всъщност цялата експедиция. По овъглените трупове определиха, че убиецът бе високоволтно електрическо изпразване. Пилотът на третия катер описа ярко момента на катастрофата: когато движещата се пред него машина се снишила до критичната за тези места височина, срещу нея от някаква яма изскочила огнено-синя попова лъжичка, приличаща на кобра, в момент на скок!… Пилотът дълго след това нищо не виждал, защото бил заслепен от пламъка на близкия взрив, и едва успял да се довлече до лагера на изпонадупчения си апарат. Останалата част от експедицията бе незабавно евакуирана, а разузнаването — временно прекратено, тъй като през безкрайната меркурианска нощ имаше много други неотложни задачи. Разбира се, през безкрайно дългия и адски горещ ден задачите не бяха по-малко, но въпреки това за платото определиха нова разузнавателна група. Разузнавачите претърсиха множество ями и не откриха нищо подозрително; дори сондажът с отбиране на почвени проби не изясни същността на зловещите събития. А през нощта се случи нова трагедия: опитвайки се да разбере защо бяха престанали да работят монтираните от разузнавателната група геофизични датчици, загина още един катер. Администрацията реши да прекрати разследването и обяви опасната територия просто за „зона на нощната недостъпност“, като забрани до по-добри времена всякаква самодейност в този район. Решението на администрацията, макар и да предизвика ропота на разузнавачите-ентусиасти, бе абсолютно правилно. Престъпление бе да се рискуват хора и техника без особена необходимост, а с оглед главните задачи на промишлено-металургичния център на Меркурий престъплението бе двойно по-голямо. Още повече че кралството на Огнените змии на никого, освен на първооткривателите, засега не пречеше.
Минаваха години, администрацията се сменяше — забраната си оставаше и постепенно свикнаха с нея, както бяха свикнали с десетки други забрани на тази планета, — не стигаха ръце да се обхване необятното. И кой знае кога щяха да настъпят „по-добрите времена“, ако не бяха открили доминьони на проклетото кралство (още два опасни нощно време участъка) и ако близо до един от тях не се намираше богатият с иридий рудник „Неочакван“, който трябваше да работи денонощно. Временното примирие с Огнените змии, за радост на ентусиастите и за съжаление на трезвите практици, завърши. Като отложиха текущите дела, ентусиастите енергично организираха група за техническо въздействие „Мангуст“, подсилена с момчета от „Мъркюри рейнджърс“, и подготвиха нощен щурм-операция под названието „Конкиста“. Но много скоро „мангустадорите“ трябваше да се убедят, че змийската крепост не може да се превземе с щурм: ефектната гибел на добре съоръжения, както им се струваше, десантен всъдеход (за щастие без екипаж) послужи като сигнал за отбой. Отстъпиха и започнаха да мислят какво да правят по-нататък. Щурмът на електрическите площи от стотици квадратни километри изискваше опит и съответно оборудване. Нямаха нито едното, нито другото. Та никому и през ум не бе минало, че ще се наложи да влязат в сериозна схватка с електроизпразнител с такъв мощен енергокапацитет и освен това с неясен принцип на действие — геофизиците само вдигаха рамене. Тогава мъдреците от „Мангуст“ решиха да изпробват дистанционно управляван влекач-всъдеход, като го снабдят със „сигурно заземяване“, по-просто казано, с влачещи се след него вериги и метални въжета, толкова дълги колкото можеше да тегли мощната машина. Това именно бяха „подръчните средства“, за които говореше Дик. Д-да…