Катерът пристигна в щурмовия лагер два часа преди определения срок на операцията. В района на лагера цареше глуха меркурианска нощ. Пък и самият район, по думите на общителния свързочник-спътник, бе „затънтен край“. Можеше да му се вярва. По време на полета от дневния Аркад до „вечерната граница“ свързочникът току му показваше като на нов човек местните ориентири, но само веднъж видяха отгоре една доста голяма база и познатите му вече от Аркад „шахматни полета“ — хелиоенергийната мрежа на рудничния комплекс „Менделеев“. По-късно, когато машината се провря през красивата зона на „розовия лъч“ (прощален поздрав от хромосферата на залязващото Слънце), мина над прорязаната с ножообразни сенки зона на терминатора и се гмурна в дълбоката като океан планетарна тъмнина, той пак благодарение на същия свързочник забеляза на десния траверс далечните светлини на опорната база на някакви разузнавателни експедиции. После летяха още три хиляди километра над нощното полукълбо и той не видя нищо повече освен два вулканични факела редки припламвания на фаровете по курса и неподвижни звезди в небето.
Лагерът му хареса. Навсякъде и във всичко тук се чувствуваше ред. Но когато беше даден сигнал за започване на операцията и той видя как е оборудван щурмовият теглач-всъдеход, у него се породи съмнение… Хората се шегуваха саркастично, мъчейки се да скрият тревогата си, и само ръководителят на групата Джобър бе изпълнен със загадъчен оптимизъм.
Замисълът отначало като че ли оправда себе си; механичният мамонт, влачейки невероятния си шлейф, се изкачи тромаво на платото и с упоритостта на железен идиот започна да си пробива път през купчини камъни, кълба прах, снопове ослепително сини мълнии и фойерверки от искри. Прожекторите на ескадрилата от специално подбрани за случая разкошно илюминирани катери изпращаха отгоре димни стълбове светлина. След мамонта, като насъбра смелост, запълзя самоходна машина с някаква апаратура; екипажът й се състоеше от шофьор и оператор. Шофьор на машината беше Аймо Зото, по прякор Канарчето — любимецът на отряда „Мъркюри рейнджърс“, най-веселият десантчик от всички десантчици-веселяци. Една кълбовидна мълния го уби… Нортън не искаше да си спомня колко сгърчен, колко страшен беше този Аймо, когато го донесоха в бункера и неизвестно защо го сложиха на масата в походната операционна. Такива внезапности винаги удрят болезнено по нервите. Особено силно, ако ти в непонятното за самия теб качество на представител на щаба едва ли не направо от трапа на докаралия те в този ад междупланетен кораб затъваш до гуша в горещия котел на непознатата ти обстановка и отначало, мъчейки се да се съсредоточиш върху изучаването на орбиталните снимки и карти на проклетото плато, чуваш през открехнатата врата звъна на китарата, смеха и песните на Аймо, а сетне помагаш да измъкнат от скафандъра неподвижното му тяло и някакъв глупак със самодоволно-траурен баритон ти казва: „Ето така, Нортън, живеем ние тук, това не ти е Юпитер и ти сигурно няма да се задържиш много при нас…“ А по-умните стискат зъби и нищо не казват, и това е още по-лошо… Да, той от самото начало намрази Меркурий. Обаче доколко Меркурий бе за предпочитане пред Юпитер, знаеше само той и нямаше намерение на никого да дава обяснение.
Нортън не можеше да си намери място, докато не заспаха зашеметените от нещастието хора; не чувствуваше потребност да спи, не знаеше къде да се дене и седеше мълчаливо в скафандровия отсек до дежурния, който като всички бе страшно потиснат от случилото се и почти ужасен поглеждаше със сините си като земното небе очи ту китарата на Аймо, ту безмълвния представител на щаба. Китарата на Аймо стоеше нагоре с грифа в нишата, където трябваше да виси скафандърът му. Дежурният беше млад и обясни на Нортън полушепнешком, че Аймо не се е разделял с китарата си до самото влизане в кесона и винаги я оставял тук, за да може да я вземе в ръцете си веднага щом ги извади от скафандъра. Нортън не каза нищо. Дежурният, явно засегнат от равнодушието му, също млъкна. Но това не беше равнодушие. Просто той не беше свикнал да обсъжда очевидните неща. И освен това искаше поне за миг да забрави веселия човек Аймо Канарчето, неговото кафяво лице, смеещата се уста, кафявите ръце с розови длани. Неотдавнашната веселост на Аймо изглеждаше неуместна като усмивка на устните на гладиатора, убит от хищника. Много му се искаше да вярва, че не Аймо бе предложил днес ръката и сърцето си на Людмила Бакулина… Да, в нашия почетен век всичко това напомня битките на гладиаторите, с тази разлика само, че когато пред теб пада другарят ти, изпитваш срам, че си му позволил той да падне вместо теб. Ето така стоят нещата…