Той стана, отиде при стелажите с десантна екипировка и си избра една средно голяма рейд-раница. Провери действието на пускащата клапа — в подложената му длан паднаха няколко тънки пластмасови кръгчета — рейд-мишени. Кръгчетата запламтяха като пурпурночервени пламъчета. Той си представи светещата верига „кървави следи“, която ще се проточи след него (колко ли надалеч?) в опасната зона, помръкна, но прогонвайки тревогата, помисли, като премери на очи обема на раницата: за двайсетина километра ще ми стигнат. После неволно демонстрира на дежурния с каква бързина и ловкост може да се опакова в скафандъра, без да използува странична помощ — това беше за него навик, изработен от практиката в условията на безтегловност. Трудно бе да се каже на какво разчиташе. Може би на болезнените спазми в слепоочията, които се появяваха (неведнъж се бе убеждавал в това), когато му се налагаше да стои близо до високоволтови източници на напрежение? Или на интуицията, на която в последно време започна да се доверява повече, отколкото на показанията на точната апаратура? Апаратурата засега не бе успяла да обезопаси хората на това дяволско плато… Слисан от приготовленията му, дежурният го попита: „А… разрешение от командира имате ли?“ Той закрепи старателно рейд-раницата на гърба си, съедини кабела от клапата с комутационната система на скафандъра и отговори: „Няма нужда от разрешение. Аз съм представител на експертната група на щаба на отряда и действията ми не подлежат на контрола на командира на групата «Мангуст». Имате ли други въпроси?“ Дежурният нямаше други въпроси, но лицето му беше много разстроено. Нортън се сбогува с него, като му махна с ръка, затвори по навик в движение стъклото на хермошлема и излезе в кесона.
Пътят, прокаран от влекача, би следвало по логиката на нещата да се счита за безопасен. Та нали сам лично бе наблюдавал как отрупаното с вериги чудовище вървеше направо през препятствията и гасеше електрозарядите, доказвайки едновременно с това, че капацитетът на засегнатите от машината почвени акумулатори не е безпределен. Но той знаеше много добре, че логиката на човешките представи далеч не винаги съвпада с логиката на Космоса. Нортън излезе на пътя, изключи фара и почака, докато зрението му се приспособи към новите условия.
От звездите струеше безтегловно-призрачна светлина. Бялото фенерче на Венера едва доловимо осветяваше голите гърбове на възвишенията, чувствуваха се и слабите отблясъци от огромното, разпростряло се над хоризонта бисерно-лебедово крило на зодиакалното сияние. На фона на „крилото“ ярко блестеше звездичката на ГСПВ (главния спътник за планетарна връзка). Не, полунощната тъмнина на платото не беше толкова непрогледна за човешките очи. Той се извърна назад. На върха на виждащата се оттук лагерна мачта спокойно мигаше светлината на фара, но за него тя беше вече без значение. Цялото му внимание бе съсредоточено върху онова, което го очакваше. Нищо хубаво не го очакваше — единственото, което знаеше със сигурност, придвижвайки се напред, бе, че там бяха загинали няколко души. Той мислеше за това без страх и без сантименталности. Смъртта на другите съдържаше информация, която той имаше намерение да използува хладнокръвно и рационално. Не мислеше за собствената си гибел. Знаеше, че тя беше не по-малко вероятна, но по време на десант никога не мислеше за нея. Ако се случеше непоправимото, смъртта му щяха да използуват рационално онези, които щяха да тръгнат след него.
Първият съсирек огнена плазма го пресрещна преди мястото, където бе загинал Аймо. Меркурианската кълбовидна мълния приличаше на светещ портокал, чиято повърхност периодически излъчваше синкави искрици. Тя се носеше сравнително ниско над повърхността — не по-високо от хълбока му. Една минута той я разглежда внимателно и предпазливо — на разстояние. Стори му се, че тя има дълги, изчезващи тънки пипалца и сякаш в такт с появата на искриците ги събира и отпуска като плаваща във вода медуза.