Не знаеше много за навиците на кълбовидните мълнии — той не бе виждал земни, камо ли меркуриански.
Когато това чудо без всякаква на пръв поглед причина се размърда и заплава бавно, той започна да отстъпва назад. Внезапно в него избухна мрачно ожесточение. Без да съзнава какво прави, взе един камък… Тежестта му го отрезви. Остави камъка, заобиколи „портокала“ и продължи по-нататък. Беше много недоволен от себе си. Избликът на ожесточение бе нелеп, още повече — абсолютно непрофесионален. За такива неща му се бе случвало да отстранява от работа подчинените си. Сега разглеждаше светещите кълба по пътя си с хладно внимание и мислеше, че ако самоходната машина се бе движила със загасени фарове, Аймо сигурно щеше да остане жив… Едно от големите кълба се натъкна на парче скала. Взривът беше ефектен. Той не очакваше такъв взрив — бе заслепен и посипан със ситни камъчета. Да, плазменият съсирек не се шегуваше…
През пращенето в слушалките на шлемофона се чу глас: „Връзка, Нортън, връзка!“ По началнически взискателните нотки той определи, че това бе Джобър. „Нортън, връщайте се веднага или ще ви изпратя катер!“ Трябваше да му отговори успокоително: „Всичко е наред, Джобър. Великолепно ви чувам.“ Негодуването на Джобър бе равносилно на взрива на кълбовидната мълния. От всичко онова, което премина през слушалките, той успя само да разбере, че в полеви условия командирът на групата не е в състояние да осигури операционни маси на всички желаещи — много ценна информация. „Не вършете глупости, Джобър. Катерът само ще ми пречи. Успокойте се и поддържайте връзка с мен.“ — „Не мога да поддържам спокойно връзка с отвъдния свят!“ — „Препоръчвам ви това като експерт.“ — „На мен са ми нужни живи експерти, Нортън!“ — „Вие можете да ми помогнете да остана жив.“ — „Но как?“ — „Като прекратите паниката и не ме отвличате с празни приказки.“ Последва минутна пауза. „Нортън, имайте предвид, че не поемам отговорността за вашата безопасност.“ — „Ще имам предвид, татенце…“ — отговори разсеяно той, като лавираше внимателно в пространството между три плаващи кълба. Те бяха сини и се движеха малко по-бързо от оранжевите.
„Джобър, предполагам, че всичко, каквото казвам, отива за фонозапис, нали?“ — „Да, дори това, което казвам аз.“ — „Прекрасно…“ — „Открихте ли нещо там, Нортън?“ — „Да, открих, че вашата идея с влекача не струва нищо.“ — „Къде се намирате?“ — „Недалеч от машината, но засега малко зад нея. Вървя покрай «опашката» й и се спъвам във веригите.“ — „Моля ви, не отивайте напред!“ — „Именно това се каня да направя. Чуйте, Джобър, тук срещнах страшно много кълбовидни мълнии — не по-малко от десетина. По цвят и размер могат да се разделят на два вида: оранжеви, с размери на портокал, и сини, колкото голям грейпфрут. Виждат се добре и се придвижват достатъчно бавно, за да не може внимателният човек да не ги забележи. Но ето кое е странното… Повечето от кълбата плават ниско над повърхността, главно на нивото на бедрото ми. По-рядко — на нивото на главата ми. И още — кой знае защо, им харесва да плават точно там, където е минал влекачът. Не съм забелязал нито едно извън страничните граници на прекарания път и не виждам нито едно по-далеч от предницата на машината. За какво ви говори това, Джобър?“ — „Да, за какво говори това, Нортън? Вие там по-добре можете да разберете.“ — „За това, Джобър, че ви се забранява да тъпчете тези места с влекача. Струва ли си да заменяме един убиец с друг, скачащ и плаващ?“ — „Съгласен съм. Но какво ни се разрешава тогава? Да поддържаме връзка и изтръпвайки от страх за живота ви, да се надяваме, че може би ще ви се удаде да видите повече, отколкото сте успели вече да видите?“ — „Нищо друго засега не мога да ви предложа. Чакайте повикването ми. А ако не ви повикам… Във всеки случай, рейд-мишените ще ви покажат известна част от пътя, по който ще мине безопасно самоходката с необходимата ви апаратура. До следващата връзка!“ — „Нортън, честна дума, вие сте ненормален!“ Той не отговори. Нямаше нищо по-лошо от това да се работи в такива условия. Командирът на оперативната група не разбираше нищо от спецификата на десантното разузнаване, командирът приказваше празни приказки, командирът трябваше да бъде уговарян.
На равния гол хълм той заобиколи неподвижната машина, обрасла като глава на медузата Горгона с хаотично стърчащи на всички посоки снопчета прави, огънати и спирално завити гръмоотводи, погледна в далечината и неволно се спря. Видът на платото го порази. Кралството на Огнените змии светеше нежно и разноцветно — на отделни места. Той би се затруднил да предаде с думи това, което виждаха очите му — всякакви аналогии щяха да бъдат безрезултатни. Тук, изглежда, би могла да му помогне само живописта на неуверените асоциации… „Прелитайки над мрачната стъклена планета, Звездният лебед случайно докосна с крилото си тази местност и във вълнисто-стъклените недра на тъжното царство на сиво-гълъбово-черните сенки се посипаха в сомнамбуличен безпорядък пера-призраци и перца-фантоми…“ Да, нещо от този род… Той стоя минута, разсъждавайки струва ли си да плаши началството със загадъчното съобщение. Реши, че не си струва, и бавно се спусна от хълма. Не беше уверен, че призраците на платото бяха достъпни за човек с нормално зрение…