Придвижваше се напред предпазливо и нащрек, като звяр по време на лов. Волевите сигнализатори нито веднъж не се бяха обадили и това малко го безпокоеше. Още повече че дъното на падината, където се спусна, беше наклонено и водеше някъде все по-надолу и по-надолу. Много бе вероятно тя да се окаже една от онези ями, които така плашеха хората тук. Измени малко посоката — тръгна по-наляво, към продълговатите хълмове. По-наляво и по-нагоре. Внезапната болка в главата го накара да седне. Той извика, изви се конвулсивно, хвана с ръце шлема си (огромен мехур, както му се стори) и се изтърколи в падината.
Болката го отпусна. В ушите му беснееше гласът на Джобър — молеше, заповядваше, уговаряше. „За какъв дявол съм ви притрябвал, Джобър?!“ През настъпилата неочаквано пауза успя да скочи на крака и да се огледа. Пурпурно-пламтяща верига от ярки звезди се спускаше по склона и прекъсваше недалеч от подножието на хълма. А под краката му вече бе успяла да се образува кърваво-червена „локвичка“ от равномерно „капещи“ от раницата рейд-мишени. „Жив ли сте?!“ — прозвуча в слушалките с малко закъснение нещо като възглас или въпрос. Стори му се, че говореше някой друг, не Джобър. „Кой е?“ — „Първият помощник на командира на групата Данилов.“ — „Привет, Данилов! А къде се дяна Джобър?“ — „Никъде не се е дянал. Бърка из чекмеджетата на аптеката и търси нещо успокоително.“ — „Велико космическо пространство! Е, спънах се, извиках, замълчах. Няма да взема да ругая, та целият ефир да ме чуе чрез спътника за съобщения! Добре, не ме разсейвайте. Зает съм.“ Той погледна спътника за съобщения, изключи клапата на рейд-раницата и тръгна към склона. Трябваше да прибере твърде забележимия пунктир — за безопасност на онези, които щяха да довтасат тук след него…
Смътното убеждение, че в подножието на продълговатия хълм, там, където свършваше червеният пунктир, се бе спотаило опасното Нещо, непонятно сковаваше мисълта му и колкото повече се приближаваше, събирайки рейд-мишените, толкова по-силно го обземаше страх. Този страх беше унизително примитивен — някъде на нивото на инстинктивния у твърде разпространения тип хора, на които им е трудно да си наложат да приближат до самия край на пропастта… Последните метри той пълзеше, обливайки се в пот, на четири крака и буквално изчопляше от почвата неудобно тънките кръгчета. Главата му се бе подула от отвратителната болка и той чувствуваше, че коленете и ръцете му започнаха да треперят; в очите му плаваха пурпурните петна на последните две рейд-мишени. Той тръгна към тях… Оглуши го собственият му вик, отскочи рязко, падна на гръб, преобърна се през раницата, видя ослепително синя дъга и се затъркаля нанякъде, а редом с него се търкаляха камъните…
Дойде на себе си от гласа на Джобър. В главата му още шумеше, но не чувствуваше болка. Лежеше на дъното на падината, по-долу от мястото, където преди се бе образувала червената „локвичка“. Наоколо му беше спокойно. „Дявол да го вземе!…“ — измърмори той и седна. Гласът на командира премина във фалцет: „Нортън, връщайте се незабавно!!! Още ли ще издевателствувате над нас, безобразник такъв!“ Той разтвори здраво стиснатия си юмрук в метализираната ръкавица, убеди се, че не бе изпуснал, за щастие събраните кръгчета, и каза тихо: „Върви по дяволите, Джобър! Къде е по-малко впечатлителният ти първи помощник?“ — „Слушам ви, Нортън. Трябва да извините командира. Коя беше причината за чудовищния ви вик?“ — „Вдъхновението. Това беше моят боен вик.“ Той изхвърли кръгчетата и изтупа праха от ръкавиците си. „Чуйте, Данилов… Кой ви каза, че тук са опасни само ямите, а не, да кажем, хълмовете? Като този, на който е спрял влекачът?“ — „Така твърдяха очевидците на катастрофите. Двамата убити меркуролози също бяха намерени в една яма. Впрочем да… те може да са се изтърколили, разбира се, там…“ — „Именно. Точно сега и аз се намирам в една такава яма — на около трийсет и пет метра направо по курса, по който вървеше всъдеходът — и се чувствувам прекрасно в нея. Затова пък по-наляво — погледнете картата — има три продълговати хълма и… изглежда, са заредени догоре с енергия. Във всеки случай, за първия от тях е сигурно. Недалеч от подножието му се търкалят две «заблудени» рейд-мишени, но и до тях не ви съветвам да се приближавате. Буквално на няколко сантиметра от това място аз наблюдавах дъгообразно електроизпразване. Изглежда, в такива места е достатъчно само малко да докоснеш почвата, за да се наруши електростатичното равновесие. Подчертавам: напълно безопасен е само пътят, отбелязан от рейд-пунктира с нормална или повишена плътност, «заблудените» мишени не влизат в сметка.“ — „Разбрах, Нортън, благодаря ви. Но… извинете… За вашата интуиция се разправят легенди. Как успявате?“ — „Това са детайли, Данилов, на които вие съвсем спокойно може да не обръщате внимание. Засега това е всичко. Продължавам маршрута.“ — „Почакайте, Нортън! Получихме «вердикт» от щаба на отряда. Отнася се за вас…“ — „Джобър е страшно оперативен. Добре, дайте ми текста.“ — „В него има само една фраза: «На Д. Нортън, експерт от щаба на отряда „Мъркюри рейнджърс“, да се даде възможност да действува както той намери за добре. Началник на експертната група А. Е. Гаранов» И… нищо повече.“ — „Достатъчно е. Благодаря, Данилов. До нова връзка!“