По време на разговора си с първия помощник, заобикаляйки хълмовете и придържайки се към низините, той успя да се прехвърли от една падина в друга и да остави след себе си нови десетки метри рейд-пунктир. Сега разчиташе на болевите сигнализатори в главата си и вървеше много по-бързо напред — беше почти сигурен, че именно той самият е „комплексният блок разузнавателна апаратура със специално предназначение“, който така бе нужен на групата, един „автономно действуващ образец, снабден с манипулатори“. Но скоро му се наложи да се сблъска с едно неприятно откритие: започна да не вижда нормално. Отначало му се стори, че всичко наоколо се забули от фосфорносинкава мъгла, нещо като лека светеща завеса, твърде прозрачна, но със свои закони на оптическо пречупване: детайлите на релефа, особено по-близките, се изменяха при най-малкото обръщане на главата му така чудновато, че често му бе трудно да разбере какви бяха в действителност — вдлъбнати, плоски или изпъкнали. Той се вгледа внимателно и разбра, че илюзията за мъгливата мараня се създаваше от плавното полюшване на някаква мрежа, или по-точно, на система от стичащи се във всички посоки, тънки като паяжина влакна на някаква тайнствено безтегловна и едва уловима за зрителното усещане луминесцираща субстанция… Дълго разглежда новия облик на ландшафта. Възлите на паяжинообразната „мрежа“ бяха хълмовете — в подножията им тя ставаше особено гъста, а в низините почти не се виждаше. Подозрението му, че именно хълмовете са заредени с енергия прерасна в увереност. Това, от една страна, сякаш опростяваше задачата на маршрута му, но, от друга, изопачаването на близките детайли на релефа много я усложняваше. Имаше места, където той с мъка различаваше дори това, което беше под краката му…
За дванайсет часа успя да измине не повече от осем километра. На няколко пъти се измъчваше от болки в „електрическите задънени улици“, когато се озоваваше в твърде тесни промеждутъци между хълмовете, връщаше се обратно и търсеше наново безопасни „коридори“, оставяйки след себе си рейд-пунктир само там, където не чувствуваше болка. На осмия километър преживя поучително неприятен момент: като прескачаше някаква съвсем малка пукнатина, без да види, попадна на купчина камъни, които се затъркаляха като лавина, предизвиквайки слабо сътресение на почвата. Сътресението на свой ред породи на близкия хълм такова мощно електроизпразване, че цяла минута очите му не виждаха нищо освен хаос от разноцветни петна. Петната не бяха още съвсем изчезнали, а той се видя в обкръжението на кълбовидни мълнии и трябваше да прояви спортна бързина и ловкост, за да бъде резултатът от играта с опасните кълба на „кой кого ще надбяга“ в негова полза. После намери просторна чашообразна яма и дълго си почива в нея. Тук нямаше и помен от електричество, нищо не пречеше на очите му, но главата го болеше. Беше го заболяла сега просто от глад и умора и нямаше смисъл да върви по-нататък с такава глава. Ямата беше идеално кръгла и много голяма (вероятно от метеоритен произход), той я изследва добросъвестно и извика катер…
Специалистите от групата „Мангуст“ останаха доволни от неговата работа. Рейд-пунктирът им позволи да изкарат безопасно на този участък маса всевъзможна апаратура и в края на краищата да получат точна информация за електрическите свойства на цялото плато. Коварните хълмове, кой знае защо, ги нарекоха на неговото име: куполовидните кръстиха „нортъни,“, продълговатите „нортвени“ и всеки хълм от платото получи номер, сякаш беше вече планетен инвентар. Той избягваше срещите с „мангустадорите“, защото винаги се съпровождаха от тягостни сантименти, а специалистите от различните профили се мъчеха по най-различен начин да му обяснят „електрическия механизъм“ на платото. Възхищаваха се какви прекрасни кондензатори са нортвените и каква уникална кристална структура имат, обясняваха му как натрупват енергия през меркурианската нощ, как се освобождават сутрин от нея и колко сложно участвуват в това всички видове слънчеви излъчвания, плазмата на неговата Корона и дори слабата атмосфера на Меркурий, наситена с атомите на изпарилите се метали. Някои от специалистите споделяха проекти за унифициране на безплатната енергия за промишлени цели и считаха, че създадените от самата природа „планетарни електростанции“ са много по-съвършени от построените от хората хелиоенергийни комплекси. Нортън не се съмняваше, че всичко това бе важно като научнотехническа перспектива, но в същото време искрено смяташе, че то вече не го засяга. Достатъчно други грижи си имаше. Ужасно се ядоса обаче, когато научи, че платото убило още трима души. След една година администрацията обяви територията му и два други участъка от подобен тип за „зони на утринна, нощна и вечерна недостъпност“, разпореди се: рудникът „Неочакван“ да бъде консервиран, бързо евакуира хората и забрани всякакво разузнаване освен дистанционно-техническото. Резкия завой в отношенията с платото той все пак възприе доста равнодушно. Но когато разбра кои са причините за спешно взетите мерки, здравата се изплаши. Статистическите данни на космическия център свидетелствуваха, че на повечето разузнавачи, работили на платото, се раждаха мъртви деца. Първото подозрение падна върху някакви слабо изучени комбинации от електрочестоти, но това бяха вече детайли. Той никога не бе изпитвал такъв отчаян страх. Това чувство и до днес бе в него, забито като леден клин…