4. Живот в лъжа
Над басейна, махайки безшумно с крила, премина някаква нощна птица. Нортън я проследи с поглед и едновременно огледа небето — дали някъде в него нямаше прилепи. Мярна се още една птица, но ципестокрили не се виждаха. Остана седнал. Изсъхна и вече не му се плуваше — беше му по-добре да седи. Мърдаше леко краката си във водата и вдигнал нагоре глава, гледаше продължително луната, макар да разбираше, че това е рисковано: нямаше да забележи кога щеше да потъне в изнурителния полусън… Разбираше и въпреки това я гледаше.
Почти всичко хубаво в живота му беше свързано с Луната. С лунните космодруми, бази и, разбира се, с другарите, които там… Пъстър табор, изходна точка, трамплин за смели набези във всички посоки на космическото пространство — такава му изглеждаше някога тя. Сега дори не тъгуваше. Знаеше и беше твърдо уверен, че всички мостове са изгорени. И то завинаги. Сам ги изгори — без колебание (проклето да е всичко!) и за нищо не съжаляваше. Понякога наистина нещо го болеше. Особено през лунните нощи. Колко много лунни и звездни нощи имаше… Да, той твърде бе свикнал с борбата с Космоса, мъчно му беше за нея. Сега ненавиждаше Космоса. Страхуваше ли се? Може би… Не беше много справедливо да говори така, но затова пък се избавяше от отвратителните детайли на оправданията. Той се бе борил упорито, бе успял да направи нещичко, но в края на краищата загуби. Това бе всичко… В пламъка на борбата не бе забелязал кога романтиката на съперничеството с Космоса бе изместена от експанзия с друго свойство. След разузнавача-пионер тръгнаха монтажникът-строител, миньорът, производителят — цял табун от делови завоеватели. Земята въвлече решително и бързо достъпните й кътчета на Космоса в орбитата на своята икономика. Човечеството, казваха, иначе не можело да просъществува. Всичко това е вярно и справедливо, но… Но защо резултатът от космическата експанзия предварително се представя като блестяща победа? Човекът има намерение да вземе всичко и нищо да не даде — за друго той не се подготвя. Земята плюс космическото пространство — хората си представят това като обикновена аритметична сума: имало е малко, станало е несравнимо повече, а ще има, да знаете, безкрайно много. Малцина се досещат, че не е така, че тук надделява висшата алгебра на последствията, които е трудно дори да се предположат. Той самият го проумя едва след като изпита тази алгебра на собствения си гръб…