Не, настоявайки за връщане на Земята, той не изпитваше угризения на съвестта. Космосът ясно и жестоко му бе дал да разбере, че трябва да си отива там, откъдето е дошъл. Така и направи. А на тези, които останаха, желае всичко най-хубаво.
Гледаше Луната, спомняше си за тях и им желаеше всичко най-хубаво, големи успехи, ярки победи. Те бяха прекрасни момчета, волеви, смели, издръжливи и напълно заслужаваха победите. Но лично той бе ликвидирал вече с това, не вярваше повече в блестящите победи над Космоса. Да отработи в космическото пространство определено време, за него беше обществен дълг и той го бе изпълнил, но дали вярваше, или не вярваше — в крайна сметка си беше негова лична работа. Разбира се, ще се намерят хора, които ще го презират за това, че той, Дейвид Нортън, специалист от екстра категория, предпочита да седи на ръба на уютното бетонно корито, да клати краката си във водата и да зяпа Луната от дъното на уютната земна атмосфера. Какво пък… Да се отнася с уважение или, напротив, да не подава ръка при среща — това също си е лична работа на някого си… на някого от тези, които продължават да се чувствуват стопани на Космоса и още не са успели да загубят безвъзвратно…
Изведнъж Нортън трепна — усети зад гърба си нечие присъствие. Тук нямаше плажна ивица, съвсем близо до басейна растяха храсти каликант. Зад храстите имаше млади брястове и Нортън, без да се обръща, бе сигурен, че този, чието присъствие усети, е под брястовете. Да, миризмата като че ли наистина идваше оттам. По-точно, това не беше миризма, но той не можеше да даде друго определение на предмета на своите усещания. Нортън не се интересуваше дали тази му способност да усеща на разстояние достатъчно големи одушевени обекти има някакво отношение към обикновения механизъм на възприемане на миризмите. Не беше ли все едно — как и посредством какво усещаше? Просто той отдавна се беше убедил, че, без да иска, чувствува своеобразната миризма на всяко живо същество (живомиризмата, както той я наричаше), както стрелката на магнитния компас чувствува находището от желязна руда. А след като се увери, бе принуден да се примири, макар че живомиризмите не му доставяха удоволствие. Поносимо „миришеха“ малко хора. Приятно „миришеха“ само Силвия, децата и, колкото да бе странно, кучетата. Силвия „миришеше“ уютно и някак невъобразимо удобно… Не, живомиризмата там, зад храстите, не беше нейната…
Нортън почти легна по гърди на бордюра — над главата му профуча тялото на огромна котка и падна с шум в басейна.
Той седна и потърси с очи животното. Кугуарът проплува една бясна полудъга и излезе от басейна. Чуваше се как водата се стича от него. Нортън изтри с длан изпръсканото си лице и каза:
— Добро момче си ти, Джег, но си глупав. — Животното се изтърси. Мократа му козина блестеше на лунната светлина. — Ела тук.
Кугуарът не го удостои с поглед.
— На кого казвам? Мърдай насам!
Животното се приближи бавно. Нортън докосна кръглите му меки уши, почеса мократа козина по муцуната му, като че ли беше домашна котка. Кугуарът прие милувката с достойнство. Муцуната му беше красива, с беличко на върха. Очите му горяха като жълти въглени.
— Добре, не се обиждай. Сам си си виновен.
Помисли си: „Не може да се примири, че аз съм по-бърз от него. И все се опитва… Опитвай се, остроушко, опитвай се. Ние сега с теб никога няма да се изненадаме един друг и ти нищо не можеш да измениш. А и аз също…“
— Такива ми ти работи, остроушко… Но ти забранявам да вдигаш шум нощно време. Нощем трябва да се играе тихо. Разбра ли?
Животното отвори уста широко и издаде звук, подобен на продължителен стон и капризна прозявка едновременно. Зъбите му лъснаха.
— Не се преструвай, знам, че прекрасно разбираш всичко. Ти си почти толкова умен, колкото нашия общ приятел Голиат. Нали?
Кугуарът изпръхтя презрително, протегна се, после показа и скри ноктите си.
— Е-е… — каза осъдително Нортън. — Само недей да важничиш. Като си по-силен, не значи, че си по-умен. Дори по-скоро обратното. И в този смисъл ние с теб не сме съперници на Голиат. Той не се разхожда нощно време в гъсталаците както ти или аз, не вдига шум, не лае нагоре към Луната, макар това много да харесва на кучетата. Спи си и сънува приятни сънища. Той е умен и разбира, че в тази къща лунатици има колкото щеш, а Силвия ни е една и никому не е позволено да я тревожи нощем. Ясно ли е?
Като чу името на господарката си, Джег обърна муцуната си към къщата и седна на задните си лапи.
— Умен си ми — похвали го Нортън. — Ей сега ще си поиграем с теб двамата.