– Точно така трябваше да стане.
– Но първият транспондер не е взривил камиона бомба.
– Не. А трябваше да го направи. Нямам представа какво се е случило.
Усмихнах се. Изкушавах се да му кажа, че транспондерът не е бил повреден или нещо подобно. Но и не е имал никакъв шанс да задейства бомбата. Защото Фентън го е унищожила още преди седмици. Но се сдържах. Не исках да се отклонявам от целта. Трябваше да науча отговорите на още няколко важни въпроса. Затова продължих:
– Защо се опита да спреш димната бомба? Защо не искаше тя да попадне в ЦАТВУ и транспондерът ѝ да довърши започнатото?
– Димната бомба разполагаше със същия транспондер, който щеше да задейства камиона бомба. Така е. Но не исках да рискувам да прахосам отпечатъка.
– Да го прахосаш?
– Именно. Той се оказа ужасно скъп. Струваше ми два милиона долара и една служителка. Взрив с подобна мощност лесно би унищожил отпечатъка. А и представи си онова място след взрива. Осеяно със стоте хиляди доказателства, които съхраняват там. Отпечатъкът лесно можеше да се смеси с тях и да се загуби… Да изчезне.
– Добре. Кажи ми какво направи след демонстрацията, която видях. Какво добави в димната бомба, преди да я качиш в камиона?
– Нищо не съм добавял. Защо да го правя?
– Защото не си искал да прахосаш отпечатъка, както сам се изрази. Буквата Т в названието на ЦАТВУ е съкращение от "терористични". Става въпрос за терористи, не за протестиращи или за хора, които искат да привлекат медийно внимание. Агентите, които работят там, са специалисти. Те няма да си мръднат пръста заради това, че някой е пуснал малко дим. Затова си решил да направиш бомбата по-привлекателна за тях. В противен случай тя щеше да се озове в офиса на местното поделение на ФБР. И то при повечко късмет. Нищо чудно бомбата да не бе стигнала по-далече от склада за веществени доказателства на най-близкия полицейски участък, където щеше да събира прах дълго след смъртта ти.
– Не съм съгласен. ЦАТВУ щеше да поеме случая заради медийното отразяване. Не съм променял нищо в димната бомба.
– Не си намазал корпусите на снарядите с Ви Екс?
– Че откъде да взема Ви Екс?
– И не си наливал Ви Екс вътре в снарядите? – попита Фентън, която се бе върнала и стоеше до вратата. Тя свали латексовите си ръкавици и ги прибра в джоба си.
– Ви Екс е оръжие за масово унищожение – отвърна Дендонкър. – Не бих се докоснал до подобно нещо за нищо на света.
– А третата димна бомба? Онази, която остана в работилницата ти? И нея ли не си напълнил с Ви Екс?
– Дори не знам къде е тя. – Дендонкър посочи Мансур. – Той я изхвърли някъде. Не ми каза къде.
– Не си добавял нищо към бомбите. И не знаеш къде е третата. Това ли е твоята версия?
– Това не е версия.
Изчаках малко, за да му дам последна възможност да каже истината. Той не се възползва от нея.
– Добре. Ще ти повярвам.
– Мога ли да си вървя?
– След минутка. Има още нещо, което не разбирам. Искал си да взривиш някоя сграда и да натопиш Халил. Но защо си избрал именно ЦАТВУ? Има толкова по-лесни мишени.
Дендонкър помълча и накрая отговори:
– Реших, че ако ударя част от ФБР, те ще го приемат лично. Няма да пожалят усилия. Трябваше само да открият отпечатъка и…
– Не – поклатих глава. – Ето какво мисля аз. Научил си, че в ЦАТВУ се съхраняват улики срещу теб. Агентите може да не са го знаели, но съвсем скоро са щели да го разберат. Тогава някой ти е предложил отпечатъка на Халил. И си видял каква възможност ти предоставя това. С една бомба два заека
Дендонкър не отговори.
– Знам какви са тези улики. Досетих се вече. Но искам да чуя твоето признание. И твоето извинение. Направиш ли го, можеш да си вървиш.
Дендонкър замълча.
Посочих тялото на Мансур.
– Не направиш ли тези две неща, ще свършиш като него. Ти решаваш.
Дендонкър си пое дълбоко дъх.
– Добре. Става въпрос за бомбата от нападението ни срещу базата на морската пехота в Бейрут. Не я направих аз, но обучих хората, които я създадоха. А те използваха части, които бях докосвал…
– С други думи, бил си инструктор. И това ти е дало възможност да избереш шофьора.
– Точно така. Затова разпознах името ти, когато влязох в моргата. В онзи ден ти заслужи "Пурпурно сърце". След време прочетох за случилото се.
– Добре. И?
– И… съжалявам. Извинявам се. На всички пострадали. На всички загинали.
Погледнах Фентън. Тя кимна.
– Добре – казах аз и отстъпих крачка назад. – Свободен си.
Дендонкър стоеше като вцепенен. Въртеше трескаво очи, сякаш търсеше заложения капан. Не помръдна цели двайсет секунди. Накрая тръгна към вратата. Отначало крачеше бавно, но после забърза с всички сили. Затича се към кадилака. Скочи в него. Запали двигателя. И се насочи към портала.