Направих още една крачка напред. И тогава получих отговор на нововъзникналия въпрос. Но не по начина, по който очаквах. Жената ми кимна. И ми обърна гръб. Тръгна към джипа. Облегна се на задната врата. Раменете ѝ увиснаха. Тя въздъхна. Вдигна пистолета. И опря дулото му в слепоочието си.
– Спри! – извиках аз и се втурнах към нея. – Не бива да го правиш!
Тя ме погледна с големите си, кристално бистри очи.
– О, напротив! Трябва да го направя.
– Не. Ти…
– Върни се назад! – Тя протегна свободната си ръка и вдигна длан. – Освен ако не искаш да те опръскам с мозък и кръв. Давам ти три секунди. А после ще натисна спусъка.
Повярвах ѝ. Не виждах начин да я спра. Не се сетих какво да направя, освен да попитам:
– Защо?
Жената ме изгледа изумено, сякаш отговорът бе повече от очевиден. Сякаш не си струваше усилието да ми отговори. И все пак обясни:
– Защото изгубих работата си. Издъних се. Заради мен пострадаха невинни хора. Заради мен убиха брат ми. Няма за какво да живея. А когато хората няма за какво да живеят, по-добре да са мъртви.
5.
Да останеш без работа може да бъде голям удар. Знам го добре. Изпитал съм го на собствен гръб. Но колкото и да е неприятно, това чувство не може да се сравнява със загубата на брат. Ни най-малко. Знам го добре. Изпитал съм го на собствен гръб. Ако ли пък човек смята, че е отговорен за смъртта на брат си, бремето може да стане още по-тежко. Може би прекалено тежко. Може би няма път назад. Не бях сигурен. Но се надявах, че има начин за оцеляване. Поне в този случай. Нямах представа как ще се развият нещата, но се надявах, че все нещо може да помогне на тази жена. Хареса ми как се защити. Не исках животът ѝ да свърши с куршум в главата край някакво затънтено шосе.
Останах на място и преброих наум до три. Бавно. Жената не натисна спусъка. Не ме опръска с мозък и кръв. Приех това за добър знак.
– Чух какво каза онзи тип. – Изчаках няколко секунди и продължих. – Майкъл е брат ти, така ли?
– Беше брат ми. – Пистолетът остана все така притиснат към главата ѝ.
– И ти си го търсила, така ли?
– В резултат на което той загина.
– Имах предвид, че си го търсила сама. Не си се обърнала към полицията.
– Нарушил ли е закона? Дали е бил престъпник? Това ме питаш, нали? Отговорът е да. – Тя свали пистолета. – Получаваш отличен за досетливост.
– А ти? Ти нарушила ли си закона?
– Не. Всъщност да. Формално. Като съучастник. Но само защото се внедрих в групата на Майкъл. Опитах се да го измъкна. Той искаше да напусне онези хора. Ти не го познаваш. Той беше добър човек. В душата си. Последната мисия го промени. Армията постъпи несправедливо. Това го извади от релси. Направи го уязвим. Други хора се възползваха от това. След което Майкъл взе някои грешни решения. Очевидно. Не го оправдавам. Вината си е негова. Но това бе нещо временно… преходно. Това не беше истинският Майкъл. Истинският Майкъл не се бе променил, убедена съм в това. Исках да стигна навреме до него…
– Не те съдя. Разбирам защо не си се обърнала към полицията от самото начало. Но после нещата са се променили.
Жената не отговори.
– А онзи, който е убил Майкъл? – продължих аз. – Защо не се погрижиш да го арестуват? Да го изправят пред съда. Събери доказателства. Прати го зад решетките до края на живота му.
Тя поклати глава.
– Няма да стане. Човекът, убил Майкъл, е прекалено предпазлив. Той не оставя улики. Дори ченгетата да ми повярват, ще им се наложи да търсят доказателства месеци наред и нищо чудно пак да останат с празни ръце.
– Може би не е необходимо да ангажираш полицията. Можем да му отидем на гости. Чух някакво име. Дендонкър, нали?
– Същият мръсник!
– Можем да поговорим. Убеден съм, че много скоро ще изпита желание да си признае. След като го насърча по възможно най-подходящия начин.
На лицето на жената изгря тъжна усмивка.
– С удоволствие бих отишла на гости на Дендонкър. Повярвай ми. Но е невъзможно.
– Не би трябвало. Нужна е само адекватна подготовка.
– Не и в този случай. Дендонкър е недосегаем.
– Откъде знаеш?
– Опитвах се да го спипам.
– Какво ти попречи?
– Като за начало никой не знае къде е.
– Тогава го накарай да дойде при теб.
– Невъзможно. Той се появява само при определени обстоятелства.
– Създай тези обстоятелства.
– Каня се да го направя, но едва ли ще помогне.
– Не разбирам.
– Дендонкър излиза от скривалището си единствено когато човек, който представлява заплаха за него, бъде ликвидиран. Всъщност Дендонкър му подписва смъртната присъда, дори само ако си мисли, че този човек е заплаха. Дори само да си го въобрази или сънува. И тогава поръчва смъртта му, след което иска да види трупа с очите си. Струва ми се, че става въпрос за параноидно разстройство. Той не приема ничия дума, не се доверява на фотографии, видеоклипове, смъртни актове, доклади на съдебни лекари и прочие. Вярва единствено на собствените си очи.