Замислих се за момент, после казах:
– Двама души значи.
– Какво?
– Ако това е неговият начин на действие, ще са нужни двама души, за да го спипат. Двамата с теб можем да се справим. Ако обединим усилия.
– Глупости! Не осъзнаваш какви ги говориш.
– Напротив. Прекарах тринайсет години от живота си в залавяне на хора, които не искат да бъдат заловени. И се справях много добре.
– Сериозно ли говориш?
– Напълно.
– Ловец на глави ли си бил?
– Опитай пак.
– Ченге?
– Военно ченге.
– Наистина ли? Не приличаш на военен полицай. Какво се случи?
Не отговорих на въпроса ѝ.
Жената също помълча няколко секунди, след което каза:
– Не разбирам каква е ролята на втория човек.
– Всяко нещо с времето си. Важният въпрос в момента е: заслужава ли си да живееш, за да спипаш Дендонкър?
Жената примигна няколко пъти, след което извърна поглед към хоризонта. Остана така, потънала в мълчание, цяла минута. Накрая се взря изпитателно в мен и каза:
– Чакай малко… Да заловим Дендонкър. Бих го нарекла добро начало. Но двама души? Да работим заедно? Ти и аз? Защо ти е да го правиш?
– Майкъл е бил ветеран. Ти също. Личи ти. Прекалено много от нас загубиха живота си. Няма да стоя със скръстени ръце и да наблюдавам как още един ветеран се разделя с живота.
– Не мога да те моля за помощ.
– Ти не ме молиш. Аз ти предлагам.
– Може да бъде опасно.
– Пресичането на улицата също може да бъде опасно.
Тя се замисли за миг.
– Добре. Но смяташ ли, че ще се справим?
– Разбира се.
– Обещаваш ли?
– Разбира се – отвърнах аз. – Нима бих излъгал жена с пистолет в ръката?
6.
Не бях кръстосал пръсти наистина, но все едно го бях направил. Нямах никаква представа как да спипам Дендонкър. И нямах намерение да измислям начин. Нито пък имах желание да се забърквам с някакъв откачен тип. Нищо не ме свързваше с него… поне доколкото знаех.
Предполагах, че в цялата тази история се криеше сериозна интрига. Имах чувството, че този тип е измислил своеобразен Параграф 22. Можеш да се доближиш достатъчно, за да го убиеш, само ако си в състояние, което не ти позволява да го убиеш. Гениално. Истинско предизвикателство. Не се съмнявах, че мога да се справя с Дендонкър, макар задачата наистина да бе трудна. Трябваше да събера достатъчно информация. И евентуално да си осигуря необходимото за целта специално оборудване.
Истината бе, че нямах никакво желание да върша тези неща. Но не можех да го кажа на жената. Бях убеден, че възможността да залови убиеца на брат си е онзи спасителен пояс, който можех да използвам, за да я измъкна на брега. Вероятно това бе единственият начин да я спася. Би било глупаво да отрежа въжето, преди тя да е стъпила на брега. По-лошо от глупаво. Престъпно. Може да не възнамерявах наистина да заловя убиец, когото никога не бях срещал. Но бях напълно искрен в желанието си да ѝ помогна. Прекалено много ветерани бяха напуснали този свят, отнемайки сами живота си. Дори един да го бе направил, това за мен бе прекалено много. Ако можех да спася живота ѝ, щях да направя всичко по силите си.
Възнамерявах да действам бавно, полека. Да ѝ дам възможност да проумее, че най-добрата ѝ опция е да се обърне към полицията. Да, щях да я излъжа. Но по-добре излъгана, отколкото мъртва.
……
Жената се отблъсна от джипа, на който се бе облегнала, и застина неподвижно, вперила поглед в земята. Изглеждаше ми по-дребничка от преди. Отпусната. Унила. Накрая тя вдигна глава и ме погледна в очите. Мушна пистолета в колана си и протегна ръка:
– Аз съм Микаела. Микаела Фентън. И преди да си казал каквото и да било… Да. Майкъл и Микаела. Бяхме близнаци. Родителите ни намираха това за забавно. Ние не.
– Ричър – представих се аз.
Дланта ѝ бе дълга, тясна и леко студена. Пръстите ѝ се свиха около моите. Тя стисна ръката ми и по тялото ми сякаш пробяга електрически ток.
– Е, Ричър… – тя се отдръпна, погледна първо наляво, после надясно и раменете ѝ сякаш увиснаха още повече – … тези тела… Предполагам, че трябва да се погрижим за тях. Някакви идеи?
Добър въпрос. Ако Дендонкър бе изпратил горилите си след мен, щях да оставя труповете им на място, на което нямаше как да ги пропусне. Например на моравата пред дома му. Или в спалнята му. За да бъде наясно с посланието, което му изпращам. За да не остава място за недоразумения. Дендонкър обаче не бе изпратил тези типове след мен. Ако имахме намерение да го заловим, трябваше да прибегнем до по-изтънчен подход. Най-доброто решение бе да скрием телата. Така нямаше да разкрием картите си. Ние обаче се намирахме насред пустиня. Слънцето беше високо в небето. Тази сутрин определено не се бях събудил с намерението да копая гробове, освен това имах чувството, че днес вече съм проявил достатъчно гъвкавост и отстъпчивост.