– Всичките ми дрехи са на гърба ми. В хотелите също има тоалетни принадлежности. А личните ми вещи са в джоба.
– Имаш само един комплект дрехи ли?
– Че колко му трябват на човек?
– Не знам, но повече от един. Какво ще правиш, когато дойде време да изпереш тези?
– Ще ги изхвърля и ще си купя нови.
– Струва ми се непрактично. Не е ли прахосничество?
– Не.
– Защо не ги занесеш вкъщи? Защо не ги дадеш на химическо чистене?
– Не си падам по обществените перални и химическото чистене. Нито по къщите.
– Значи си бездомник.
– Наречи го, както искаш. Не изпитвам необходимост от дом. Не и в този момент. Може някой ден да заживея в къща. Да си взема куче. Да се установя на едно място. Но дотогава има време. Много време.
– Какво правиш междувременно? Кръстосваш страната, така ли?
– Точно така.
– Но как? Имаш ли кола?
– Никога не съм изпитвал необходимост да си купя кола.
– Предпочиташ да пътуваш на стоп ли?
– Нямам нищо против. Но понякога вземам автобуса.
– Вземаш автобуса? Наистина ли?
Замълчах си.
– Добре. Да се върнем на онзи човек, с когото си пътувал тази сутрин. Защо изведнъж реши да направи обратен завой?
– Искал да купи някаква стара английска спортна кола. Отишъл в Тексас, но му предложили друга. И той се отказал. Продавачът се опитал да го измами. Някакви номера не съвпадали. Нямам представа защо това е толкова важно, не се интересувам много от коли. Затова човекът се прибираше у дома, някъде в западната част на Аризона. Искаше да изпусне малко парата. Искаше слушател. Затова ме качи край един мотел близо до Ел Пасо.
– Чакай малко! Ние сме много далече от обичайните маршрути западно от Ел Пасо.
– По радиото казаха, че на магистрала десет имало голямо задръстване. Станала верижна катастрофа. Затова човекът пое по второстепенните пътища. Искаше да мине напряко през югозападния край на Ню Мексико и тогава да влезе в Аризона. Но в един момент телефонът му иззвъня. Обади се жена му. Тя открила друг стар автомобил, от който той се интересуваше. Този път в Оклахома.
– Но ти си предпочел да продължиш на запад. Защо? Какво те очаква там?
– Тихият океан.
– Не разбирам.
– Наречи го хрумване, прищявка. Бях в Нашвил, Тенеси. Там свири една група, която харесвам. Засякох я в един-два клуба, а после, когато се канех да напусна града, над главата ми прелетя необикновена птица. В първия момент реших, че е пеликан. Не беше, но ме накара да се замисля за Алкатрас. За океана.
– И реши, че океанът е малко по-надолу по пътя?
– Не. Омръзна ми да чакам някой да ме качи на стоп и тръгнах пеша. Видях огромен каменен стълб, издигнат встрани от магистралата. Имаше стрелка, която сочеше насам. Приличаше на обелиск или паметник. Беше покрита с издялани фигури и забавни рисунки. Това събуди любопитството ми. Запитах се как ли изглежда самият град, щом в един крайпътен стълб е вложено толкова творчество.
– Ще видиш сам – отвърна Фентън. – Почти пристигнахме.
8.
След като напуснахме местността, наречена Дървото, пътят започна да се изкачва нагоре по склона. Щом изкачихме билото, пред погледите ни се появи градът. Той се бе ширнал в долината на по-малко от километър от нас. Можех да различа сградите с бели стени и керемидени покриви. Трудно ми бе да се ориентирам в планировката. Имах чувството, че градът е съставен от два грубо очертани овала, които се припокриваха частично, досущ като диаграма на Вен, начертана от неуверена детска ръка. Сградите в левия овал бяха по-ниски. Предимно едноетажни. Стените им изглеждаха по-грубо иззидани. Самите постройки сякаш бяха разпилени по-хаотично. Онези в другия овал бяха по-високи. По-прави. По-подредени. Най-високите сгради се издигаха в самия център. Виждах меки, извити форми, сводове, вътрешни дворове… Дали това не бе кварталът с офисите на местната администрация? Вероятно там се намираха и повечето барове и ресторанти. Ако градът бе достатъчно голям за подобни заведения.
В другия му край се издигаше редица от високи метални стълбове, която продължаваше на изток и на запад, докъдето стигаше погледът. Стълбовете изглеждаха солидни. Непоклатими. Недружелюбни. Поставени нагъсто, с остри върхове. Предположих, че отвъд оградата започва Мексико. Земята по нищо не се различаваше от тази откъм американската страна. Релефът отново ставаше хълмист. Първият склон, който се издигаше пред нас, бе дълъг няколкостотин метра, но изглеждаше напълно запустял. На самия връх на хълма обаче бяха накацали сгради с бели стени и керемидени покриви, които се губеха в далечината.