Фентън изключи двигателя на джипа.
– Може да пренася наркотици. Диаманти. Оръжия. Всичко.
– Някакви доказателства? – попитах аз.
– На този етап – само подозрения. Но в никакъв случай неоснователни. Да вземем за пример първия ми ден в екипажа на Дендонкър. Изпратиха ме да заместя една от стюардесите. Случи се в последния момент. Жената се обадила, че е болна. А може и да е знаела какво я очаква. Доста неприятна и вулгарна история. Бяхме две стюардеси и четирима пътници. Богати тъпаци. Все гледаха да ни опипат. Да подхвърлят намек за допълнителните услуги, които бихме могли да им предложим. Един от тях проявяваше нездрав интерес към крака ми. Все се опитваше да го докосне. Едва не го завлякох в тоалетната и не го пребих с протезата. Дори храната не успя да отклони вниманието му. Или напитките. А те бяха невероятни. Най-скъпите неща, които можеш да си представиш. Хайверът беше "Коликоф албино", шунката – "Хамон Иберико", сиренето – "Пуле", шампанското – "Бьорл и Кроф", брендито – "Леконт Секрет"… Имаше купища подобни храни и напитки. Една дузина контейнери. И то големи. Използвахме само десет от тях. Другите два останаха неотворени.
– Може Дендонкър да се е презапасил, да е поръчал повече от необходимото. Или да е надписал сметката.
– Не. Исках да надникна в един от контейнерите, когато другата стюардеса беше в тоалетната, но те бяха запечатани. Имаха от онези малки оловни пломби върху тънки стоманени въженца. Бяха скрити зад ключалките. За малко да не ги видя. Тогава проверих контейнерите, които бяхме отворили. Те нямаха счупени печати.
– Какво се случи със запечатаните контейнери?
– Свалиха ги на летището, щом кацнахме. На тяхно място качиха два други. Същите габарити. Същата форма. Същите пломби.
– Какво щеше да се случи, ако беше отворила по погрешка някой контейнер?
– Мина ми през ум да опитам, но самолетът се върна празен. Не се качиха нови пътници, затова не се наложи да отваряме нищо. По време на обратния полет се замислих върху това и тогава осъзнах нещо. Другата стюардеса определяше кои контейнери да отворим. Отначало това ми се стори напълно логично. Но после промених мнението си, имах чувството, че тя съзнателно ме отклоняваше от пломбираните. Същото се случи и по време на останалите ми полети. Различни пътници. Различни дестинации. Но винаги имаше контейнери, които не биваше да отваряме.
Фентън слезе от джипа и тръгна към една врата по средата на по-дългата страна на правоъгълния двор. Последвах я.
Забелязах, че първоначално сградите, издигнати от четирите страни на двора, са били напълно отделени една от друга. Сега бяха свързани. Някои бяха издадени по-напред, други бяха разположени по-назад. Но всичките бяха еднакво високи. Покривът, който ги свързваше, се простираше от единия до другия край. Явно бе добавен впоследствие.
На предната стена на всяка от оригиналните части на сградата бе поставена табела. Предполагам, че това бяха имената на първите им обитатели. А те бяха доста. Все представители на различни професии и услуги. Ковач. Медникар. Железария. Бакалия. Склад. Едната страна бе заета изцяло от някакъв бар. Навремето сигурно бяха принадлежали на различни собственици, но сега всички табели имаха еднаква форма. Еднакви цветове. Еднакъв шрифт. Вратите и прозорците бяха разположени на различни места, но бяха издържани в един и същ стил. Изработени от едни и същи материали. И дори изглеждаха на една възраст. На стената до всяка врата бе монтиран прозрачен правоъгълник с размерите на стандартна клавиатура на охранителна система, но без бутони.
– Какво е това място? – попитах аз.
– Хотелът ми. Тук съм отседнала. Където ще отседнеш и ти, предполагам.
Огледах се във всички посоки и попитах:
– Къде е рецепцията?
– Няма рецепция. Няма никакъв персонал. Концепцията е съвсем нова. Хотелът е част от нова верига, която оперира в пет или шест града… не помня точно.
– Как тогава наемаш стая?
– Резервираш я онлайн. Не се срещаш с никого. Не общуваш с никого. Това е най-хубавото.
– А как получаваш ключ? По пощата ли го пращат?