Забих глава в гърдите му достатъчно силно, за да го отхвърля назад въпреки разликата в теглото. Той се олюля. Опитах се да го ударя, преди да се е окопитил. Мислех си да го фрасна в гърлото. Моментът не бе подходящ да се държа като джентълмен. Но преди да предприема каквото и да било, краката му опряха в металния плот, който си стоеше все така изваден от хладилника. Той се претърколи върху него. Падна под ъгъл и главата му се удари във вратата. Не достатъчно силно, за да изгуби съзнание. Но достатъчно, за да го зашемети. За секунда. Повече не ми трябваше.
Последвах го и забих лакът в слепоочието му. Използвах цялата си сила. Вложих цялата си тежест. Получи се перфектен удар. Той вирна ръце и крака във въздуха като насекомо, след което падна от другата страна. Езикът му увисна от устата. Изчаках секунда, за да съм сигурен. После се обърнах, за да видя какво прави Дендонкър.
От него нямаше и следа. Помещението бе празно с изключение на доктор Холиър и трите горили в безсъзнание.
– Тя беше извънредно бърза – заяви спокойно докторът. – Появи се една жена. Тя накуцваше. Опря пистолет в главата на Дендонкър и го изведе навън. Остави това.
Доктор Холиър ми подаде торбичка от супермаркет. В нея открих ризата, която бях заменил с голямата жълта тениска (вече напълно съсипана), и лист хартия. На него пишеше следното:
Ричър, съжалявам. Закъснях за срещата, защото Дендонкър ме изпрати да свърша нещо. Нямах намерение да те използвам и да те зарежа. Надявам се не смяташ, че съм го направила.
Но имам чувството, че играта ще загрубее много скоро, и има линии, които не мога да искам от теб да преминеш.
Радвам се, че се срещнахме, макар и за кратко. Надявам се скоро да стигнеш до океана.
Целувки!
Р. S. Ти ми спаси живота. Благодарна съм ти, никога няма да го забравя.
17.
Смачках бележката и я изхвърлих в кошчето. Отлепих фалшивата рана от гърдите си. Съблякох тениската, която Фентън бе купила. Отидох до вратата на хладилника вдясно. Същия, в който доктор Холиър бе прибрал дрехите ми. Отворих я и се облякох. Накрая взех паспорта си от кошчето за боклук.
– Къде отивате? – попита доктор Холиър. – Чакайте малко! Какво ще правите с онази жена? Ами с Дендонкър?
Замислих се. Възможностите бяха две. Можех да оставя Фентън да си отиде. А можех и да се опитам да я намеря. Но не виждах никакъв смисъл да го правя. Не се съмнявах, че тя е в състояние да се справи с немощен възрастен мъж. Или с няколко здрави млади мъже, ако така се развият нещата. Не се съмнявах, че Фентън ще направи всичко необходимо, за да попречи на бомбите на Дендонкър да избухнат. Тя разполагаше с необходимите контакти. Нуждаеше се само от информация. А как щеше да я получи… това зависеше от нея. Може би щеше да прекрачи някоя граница. Може би цял куп граници. Изборът беше неин. Не можех да играя ролята на нейна съвест или на неин изповедник. Не останах щастлив от начина, по който ме изигра, но бях принуден да призная, че го направи майсторски. Истината бе, че харесвах Фентън. Желаех ѝ всичко най-хубаво.
– Нищо няма да правя. Нито с Дендонкър, нито с жената – отвърнах аз. – Ако Фентън предпочита да поеме нещата в свои ръце, с радост ще ѝ позволя да го направи.
– О! – възкликна доктор Холиър и се почеса по слепоочието. – Ами тези горили? Не можете да ги оставите на пода. Особено този, големия. Лекувах го преди време, след като една от жертвите му го бе ухапала и раната се бе инфектирала. Казва се Мансур и е истински психопат. Какво ще направи, след като дойде на себе си и ме види? Очевидно е, че съм ви помогнал.
– Не се притеснявайте. Ще изнеса боклука, преди да си тръгна. Никога няма да видите тези типове.
Започнах с онзи, когото докторът бе нарекъл Мансур. Претърсих джобовете на панталона му и веднага открих това, което търсех. Ключовете му. Интересуваше ме един от тях. Ключ за автомобил. Логото върху него бе на линкълн. Надявах се моделът да е "Таун Кар". Той е доста просторен. Предлага много място за пътници. Независимо дали в съзнание, или в несвяст. Живи или мъртви. Това качество стана очевидно веднага след като моделът слезе от производствената линия. Оттогава насам той е особено популярен сред хората, които държат на обема и пространството. Хора като мен в дадения момент.