Прецених, че няма да има проблем да вържа здраво и тримата. След което да ги натоваря. Да зарежа колата някъде. И да позвъня на 911. Бях сигурен, че и тримата имат дебели криминални досиета. От друга страна, не останах впечатлен от реакцията на ченгетата, последвала моето обаждане по повод телата до шосето. До момента не бях срещнал дори един униформен полицай в целия град. Не бях видял подвижна лаборатория по криминалистика. Това ме подсети за разговора, който бях провел неотдавна е един човек в Тексас. Той имаше теория. Според него полицаите в по-затънтени райони, изпратени да разследват кървави престъпления като куп мъртви тела край пътя, са изпаднали в немилост пред началството. Което означава, че никой няма да си направи труда да проведе щателно разследване. Който и да поеме случая, ще се постарае да го приключи колкото се може по-бързо. Да спечели благоразположението на шефа. И да си гарантира, че следващия път, когато се случи нещо подобно, началството ще изпрати някой друг.
Дали онзи човек не беше прав? Дали не бе за предпочитане да зарежа колата някъде? От другата страна на магистралата. В малко по-голям град. В много по-голям град. Не исках да си създавам излишна работа. Но исках да постъпя умно. На всичко отгоре бях гладен. Съставянето на планове на гладен стомах не е добра идея. То може да подмени приоритетите. Затова реших първо да хапна, а после да мисля какво да правя.
– Сутринта се оказа доста натоварена – казах аз. – Една хубава закуска ще ми се отрази добре. Ще се присъедините ли към мен?
Доктор Холиър направи физиономия, все едно бе доловил някаква особено противна миризма.
– Да ям? Сега? Не. Не, благодаря. Не съм в състояние.
Опитах се да напъхам ключовете на Мансур в джоба си, но те се закачиха за панталона ми. Връзката бе прекалено голяма. И прекалено тежка. Когато се опитах да подредя ключовете, един от тях ми направи впечатление. Секретен ключ от вградена брава. Приличаше на онези, които двете горили бяха носили вчера.
– Къде наблизо правят най-хубавото кафе? – попитах аз.
Доктор Холиър примигна няколко пъти. После сви рамене.
– Опитайте в "Прерийна роза". Чувал съм, че кафето им е много добро. Щом излезете навън, завийте наляво. Повървете стотина метра и ще го видите. Няма начин да го пропуснете.
– Благодаря. – Огледах стаята и попитах: – Имате ли нещо, с което да вържа тези тримата?
Доктор Холиър се замисли за момент.
– Почакайте тук. Имам една идея – отвърна той и забърза към вратата.
Използвах времето, за да пребъркам и останалите джобове на Мансур. Открих портфейла му. В него имаше пари, но не и документи за самоличност. Нито нещо, което да съдържа адрес. Проверих телефона му. Поиска ми лицево разпознаване. Нямах представа какво е това, но изведнъж ми хрумна да поставя телефона над носа на Мансур. След секунда вече имах достъп до всичко. Нямаше списък нито с входящи, нито с изходящи обаждания. Нямаше текстови съобщения. Нямаше контакти. Не открих нищо полезно, затова прибрах пистолета му и насочих интереса си към неговите колеги. В тях открих почти същия набор от вещи. Пистолети, портфейли, телефони, ключове. Включително пластмасови висулки. И ключове от вградена брава, не от резе. Ключовете бяха издраскани, ожулени. Допрях ги един до друг. Зъбците съвпадаха. И то идеално. Извадих и ключа на Мансур. Пълно съвпадение. Предположих, че всичките са свързани по някакъв начин с операцията, провеждана от Дендонкър. Беше ми любопитно, но не държах да получа отговор на този въпрос. Дендонкър в момента стоеше с опрян в главата му пистолет. И това бе пистолетът на Фентън. Хората му щяха да се окажат в ареста. А аз щях да напусна града веднага след закуска.
Вратата се отвори. Никой не бе почукал. Но този път вратата се отвори плавно, а не рязко. Появи се доктор Холиър, който носеше цял куп пакети. Напълно идентични. Обвити в прозрачен найлон. Много хлъзгави. Докторът се опита да ми подаде един от тях, в резултат на което всичките се изсипаха на земята. Помогнах му да ги събере и видях, че това са бинтове. Върху всеки пакет стояха името на производителя и размерите на бинта. Десет сантиметра широки и метър и половина дълги.
– Това е еластичен бинт – обясни доктор Холиър. – Ще се разтегне, но няма да се скъса. Памукът е подсилен с полиуретанови влакна. Това го прави много здрав. Обикновено се използва за обездвижване на крайници. Най-често след навяхване или изкълчване. Понякога и след ухапване от змия. Тогава се налага да стегнем района около ухапването, за да попречим отровата да се разпространи из тялото.
Отворих един пакет и се опитах да разкъсам бинта.