– Ако го снадите двойно, ще стане още по-здрав – отбеляза доктор Холиър.
Използвах първото парче бинт, за да вържа глезените на Мансур. Проверих здравината на възела и прецених, че доктор Холиър е прав. Бинтът щеше да издържи. Вързах ръцете на Мансур зад гърба му. Постъпих по същия начин и с онези двамата, с костюмите. Доктор Холиър ме наблюдаваше и когато приключих, той събра празните опаковки и ги изсипа в кошчето. Аз пък изхвърлих оръжията и портфейлите в кофата за клинични отпадъци.
– Ако страдах от мания за преследване и не исках никой да ме види как влизам или напускам сградата, как бих могъл да изляза?
– През входа за линейки. От там влязохме снощи.
– Снощи бях в чувал за трупове. И през комин да ме бяхте спуснали, пак нямаше да видя нищо.
– О! Да, разбира се! Входът за линейки се намира в задната част на сградата. Той е напълно самостоятелен. Влиза се откъм уличката. Има портал, но той никога не се заключва. Минувачите не могат да видят какво става в двора. Вътре в сградата коридорът се разделя, преди да се стигне до спешното отделение. Едното разклонение води към асансьор, който се спуска право в сутерена. Ако в този момент някоя линейка не докара спешен случай, никой няма да ви види да минавате от там.
– Има ли охранителни камери?
Доктор Холиър поклати глава.
– Обсъждаха въпроса няколко пъти, но така и не направиха нищо. Официалната позиция е продиктувана от опасения относно евентуално нарушаване на неприкосновеността на личния живот. Но освен това става въпрос и за липса на средства. Това е истинската причина, мен ако питате. Елате. Ще ви покажа.
Последвах доктор Холиър. Излязохме от моргата и тръгнахме към срещуположния край на коридора. Той натисна бутона на асансьора. Изчакахме рамо до рамо, без да кажем нито дума. Вратите се отвориха след по-малко от минута. Кабината бе просторна. Широка, дълбока, облицована с неръждаема стомана. Качихме се на горния етаж, излязохме от асансьора и тръгнахме по друг коридор, който ни отведе до две високи стъклени врати. Те се плъзнаха встрани, когато приближихме. Озовахме се в правоъгълен вътрешен двор. Върху ронливия асфалт се виждаше поредица от червени линии. Предположих, че те маркират маршрута на линейките. Една извита стрелка сочеше към мястото за маневриране, друга – в обратната посока, към зоната за прием на пациенти. Мястото бе достатъчно за две линейки. До срещуположната стена, възможно най-далече от входа, бе паркиран лек автомобил. Линкълн таун кар.
Натиснах съответното бутонче върху ключа на Мансур и аварийните светлини на колата примигнаха. Вратите се отключиха. Колата бе стар модел, със строги правоъгълни форми. И черна. Напълно черна. Абсолютно черна. Това би трябвало да пише в рекламната ѝ брошура. В допълнение, прозорците също бяха силно затъмнени, почти черни. Може би заради климата, може би заради параноята на Дендонкър или пък, защото той бе решил, че така колата изглежда по-добре. Нямах представа. А и въобще не ме интересуваше. Важното бе, че никой нямаше да може да надзърне вътре. Градчето ми се стори доста тихо и спокойно. Едва ли спешното отделение щеше да бъде щурмувано от тълпи пострадали граждани по това време на деня. Прецених, че спокойно мога да оставя колата на мястото ѝ още половин час.
Заключих линкълна и доктор Холиър ме поведе обратно към моргата. Той ми помогна да натоварим Мансур на носилка, която забутах по коридора и качих в асансьора. После прекосих с нея паркинга за линейки и спрях пред багажника на линкълна. Отворих капака и полувдигнах, полупретърколих Мансур вътре.
Направих втори курс и се върнах за мъжа с чупливата коса и светлия костюм. Той се оказа по-лесен за маневриране. Спрях носилката до колата и буквално го изсипах на задната седалка като чувал с картофи. После докарах онзи с правата коса и черния костюм. Опитах се да го сложа върху неговия колега, но тялото му все се плъзгаше и падаше по лице на пода. Оставих го там и върнах носилката в моргата. Благодарих на доктор Холиър за помощта. Сбогувах се е него и тръгнах към главния вход на медицинския център.
18.
Доктор Холиър не ме бе излъгал. "Прерийна роза" наистина се оказа лесна за откриване. Кафенето се намираше в самия център на града, в двуетажна сграда, разположена на ъгъла на две улици. Имаше и вътрешен двор, каквато явно бе местната мода. Заведението заемаше партера, на горния етаж имаше офиси, а от двете му страни – магазини. Интериорът бе съвсем семпъл. Дванайсет маси, подредени в три редици от по четири, всичките идеално подравнени. Всяка маса имаше четири стола. Мебелите изглеждаха масивни. Чашите и приборите бяха обикновени и функционални. Нищо – нито хубаво, нито лошо – не се набиваше на очи. Никакви цветя. Никаква декорация. Никакви клиенти. "Прерийна роза" много ми допадна.