– Ето какво ще направим – казах му аз. – Ще ти задам въпрос. Ще те оставя да помислиш. Ще отслабя хватката, колкото да ми отговориш. Не го ли направиш, ще те удуша. Не ми ли хареса отговорът ти, ще те удуша. Ясно ли е?
Изчаках малко и отслабих натиска върху гърлото му.
– Да. – Гласът беше слаб и дрезгав. – Напълно.
– Заловили сте жената. Как?
– В часовника на Дендонкър има вграден джипиес предавател. Той е подал авариен сигнал. Спипахме я, преди още да излезе от сградата. Отведохме Дендонкър на сигурно място. Това беше основният ни приоритет. Когато останалите не се върнаха, Дендонкър ме изпрати да те открия.
– Къде е жената сега?
– Не знам.
– Наистина ли ще се инатиш? Тук? Сега?
– Не знам. Заклевам се.
– Къде е Дендонкър?
– Не знам.
– Къде тогава трябва да ме отведеш?
– В къщата. Само това ми казаха.
– Адрес?
– Не знам адреса. Това е просто "Къщата". Така я наричаме.
– Добре, завел си ме в къщата. Какво следва?
– Трябва да изпратя съобщение. Някой ще дойде за теб.
– Тази къща далече ли се намира?
– Не.
– В града ли е?
– Да.
– Добре. Покажи ми я тогава. Ще отидем заедно. После ще изпратиш съобщението.
19.
Изведнъж чух шум. Той идваше от другия край на улицата. Беше двигател на автомобил. Огледах се и видях към нас да приближава кола. Не се движеше бързо. Не се движеше бавно. Поддържаше постоянна скорост. Мъжете в нея се оглеждаха в търсене на проблеми. Колата бе "Додж Чарджър". Предният капак и бронята бяха боядисани в черно. Отпред имаше масивна предпазна решетка, а на покрива бяха монтирани сигнални светлини. Полицейски патрул. Може би местни ченгета. Може би щатски. Във всеки случай се появяваха във възможно най-неподходящия момент.
Пуснах врата на мъжа, свалих ръка в скута си и я свих в юмрук.
– Мръднеш ли…
– Не се притеснявай. – Спътникът ми извади пътен атлас от джоба на вратата, разтвори го широко и скри лицето си зад него. – Да скоча от трън, та на глог? Не съм толкова глупав!
Полицейският патрул приближи. Намали скоростта. Изравни се с нас. И спря. В колата имаше две ченгета. Те обаче не гледаха към мен. Нито към мъжа с разкървавени устни. Все още. Повече ги интересуваше шевролетът. Полицаите не бяха млади. Вероятно преди години бяха карали именно такава кола. Ченгетата твърдяха, че "Каприс" е най-добрият патрулен автомобил за всички времена. Нищо чудно тези двамата да бяха попаднали в плен на носталгията. Или на скуката. Надявах се видът ни да не събуди подозренията им. Двете ченгета оглеждаха колата ни в продължение на цяла минута. Две. После шофьорът включи сигналните светлини на покрива, натисна педала на газта и се скри в далечината.
Посегнах към врата на моя спътник. Той затвори атласа. Вдигна го пред себе си. И двете му ръце бяха скрити зад книгата. Корицата бе лъскава. И хлъзгава. Пръстите ми се плъзнаха по повърхността ѝ. Успях да го сграбча за рамото. Той обаче ме удари в окото с ръба на атласа и се измъкна от хватката ми. Посегна към дръжката на вратата и я отвори. Падна навън, претърколи се по тротоара, изправи се със залитане и хукна.
Изскочих след него и се затичах. Човекът се оказа изненадващо бърз. Беше добре мотивиран. Нали аз лично се бях погрижил за това. Разстоянието помежду ни нарастваше. Беглецът достигна група сгради, построени около поредния вътрешен двор. Прозорците откъм улицата бяха заковани с дъски. Той можеше да продължи да бяга. Никога нямаше да го настигна. И никога не бих поел риска да стрелям по него. Не и в жилищен квартал. Той обаче спря. Не устоя на изкушението да се скрие някъде. Втурна се през сводестия вход на вътрешния двор. И изчезна от погледа ми.
Затичах се с всички сили и спрях пред входа. Не исках да рискувам. Той можеше да разполага с резервно оръжие. Затова приклекнах и надзърнах зад ъгъла. Видях няколко сгради, разположени близо една до друга, като при хотела на Фентън. Единствената разлика бе, че тези тук бяха двуетажни. И бяха оградени със здрави дървени огради. На всеки ъгъл се издигаше строително скеле, което достигаше покрива. Сградите явно бяха в процес на реконструкция. Но работници не се виждаха. Не се чуваше нито звук. Работата бе замряла. Нищо чудно проектът да бе изоставен. Нищо чудно пазарът на недвижими имоти да се бе сринал. Или вкусовете на купувачите да се бяха променили. Нямах представа как се развива този сектор от икономиката.