Подадох глава малко по-навътре и открих моя беглец. Той стоеше по средата на вътрешния двор и се оглеждаше. Предполагам, че мястото не отговаряше на очакванията му. Нямаше как да се измъкне. Нямаше къде да се скрие. Той пристъпи две крачки наляво, после надясно, сякаш не можеше да реши накъде да тръгне. Изправих се и минах под сводестия вход. Мъжът ме чу и се обърна. Лицето му бе бледо като платно, кръвта от разбитите му устни течеше по-силно от преди. Явно това бе цената на физическите усилия, свързани с бягството му.
– Прави каквото ти кажа и няма да пострадаш – заявих с равен и спокоен глас.
Беглецът направи крачка към мен и спря. Погледът му пробяга няколко пъти между мен и входа – напред-назад, напред-назад… Сякаш измерваше разстоянието. Преценяваше шансовете да се промъкне покрай мен. После се обърна изведнъж. Хукна към скелето вдясно. И започна да се катери. Беше ми невъзможно да го последвам. Той беше по-лек. Много по-пъргав. Щеше да стигне покрива преди мен. В това не можеше да има никакво съмнение. Аз щях да се добера до покрива, да подам главата си и… Да остана напълно беззащитен. А той можеше вече да е приготвил оръжие. Можеше и сега да намери нещо, което да използва като оръжие. Железен прът. Тухла. Керемида. Или да не си усложнява живота толкова и просто да ме изрита.
Да, определено не можех да го последвам по скелето. Но и не можех да му позволя да се измъкне.
Хукнах към скелето вляво. Започнах да се катеря. Бързо, но внимателно. Следях беглеца с поглед, в случай че му хрумнеше да се спусне на земята. Видях го да стига покрива. Да скача от скелето и да се скрива от погледа ми. Закатерих се по-бързо. Стигнах покрива. Стъпих на него. Изправих се внимателно. Повърхността се оказа доста хлъзгава. Керемидите бяха стари. Изглеждаха много крехки, не бях сигурен дали ще издържат тежестта ми. Беглецът бе стигнал почти до срещуположния край. Явно се надяваше там да открие друго скеле, по което да се спусне на улицата. Съмнявах се, че ще се получи. Хукнах след него. Стараех се да стъпвам леко и тихо. Не исках да се спусне по обратния път, преди да съм заел позиция, от която да му попреча да го направи. Той стигна до ръба на покрива и погледна надолу. Аз вече бях зад него. Беглецът се обърна към мен. Лицето му бе още по-бяло.
– Стига толкова! – казах му аз. – Не можеш да се измъкнеш. Време е да слезеш долу. Да ме заведеш в онази къща. После ще те пусна да си вървиш.
– За идиот ли ме вземаш? – отвърна той с треперещ глас. – Имаш ли представа как постъпва Дендонкър с предателите?
Човекът бе на крачка да изпадне в паника. Опасявах се, че ще се наложи да го нокаутирам и да го нося до долу. Трябваше да премеря удара си много внимателно. Това бе най-важното. Не исках да мине прекалено много време, преди нещастникът да дойде на себе си. Пристъпих метър към него. А той ми обърна гръб. И направи крачка напред. Изобщо не се поколеба. Скочи от покрива и толкова.
Предположих, че от другата страна все пак има скеле. Издатина. По-ниска сграда. Но после чух звук. Като пляскане с мокра длан върху маса в съседна стая. Отидох до ръба на покрива и надникнах. Мъжът лежеше на земята точно под мен. Единият му крак бе извит под невъзможен ъгъл. Едната му ръка – също. Около онова, което бе останало от главата му, се разливаше червен ореол.
Спуснах се по скелето, прекосих вътрешния двор и излязох през сводестия вход. Заобиколих сградите и се озовах отзад. Беглецът лежеше неподвижен на тротоара. Нямаше смисъл да проверявам пулса му. Насочих вниманието си право към джобовете му.
Не открих нищичко, което да съдържа адрес или име. Но открих телефон. Който бе оцелял при падането. Човекът на Дендонкър бе казал, че трябва да изпрати съобщение, щом ме откара в къщата. Това ми даде идея. Можех да променя мястото на срещата, стига да измисля основателна причина. Можех да посоча място, което да ми даде предимство. Място, което лесно да открия. Използвах палеца на мъртвеца, за да отключа дисплея. Но не открих нищо в паметта на телефона. Никакви контакти. Никакви номера. Никакви съобщения, на които да отговоря. Абсолютно нищо, което да ми бъде от полза. Не открих нищо друго в джобовете му. Това ме отведе в задънена улица. Избърсах телефона с ризата си. Набрах 911 през плата. Натиснах зелената иконка. Оставих телефона върху гърдите на мъжа. И тръгнах обратно към колата му.