Започнах от жабката. Открих застраховката и регистрационния талон. Това бяха единствените два листа хартия там. И на двата документа бе изписано името на фирма. "Муун Шедоу". Регистрирана в Делауер. Вероятно една от офшорните компании, за които Фентън бе споменала. Но и тази информация бе напълно безполезна.
Разлистих пътния атлас и открих страницата с града, в който се намирах. Не видях стрелки или кръгчета, които да указват конкретно място. Нямаше адреси или телефони, записани в полето. Проверих отделенията във вратите. И предните, и задните. Претърсих багажника. Надникнах дори под мокета и резервната гума. Не открих нищо. Дори касова бележка от дрогерия или бензиностанция. Меню за доставки по домовете или картонена чашка от кафене. Автомобилът бе напълно стерилен.
Седнах зад волана и се замислих къде да потърся, когато нещо опря в бедрото ми. Бяха ключовете на беглеца. Те висяха от запалването. Единият бе секретен. Издраскан и ожулен. Сравних го с ключа на Мансур. Беше същият. Отначало реших, че отключва гараж или склад, но вече имах друга теория. И започвах да се тревожа за друг човек. Откакто онзи тип бе оставил протезата на Фентън на масата ми в "Прерийна роза", цялото ми внимание бе погълнато от мисълта как да я намеря. Човекът на Дендонкър обаче знаеше къде да ме открие. Това бе извън всяко съмнение. А имаше само един начин да го разбере.
20.
Почуках на вратата на моргата и влязох, без да дочакам отговор. Доктор Холиър беше вътре. Сам. На пода, облегнат на масата за аутопсии. Главата му опираше в гърдите. От едната ноздра и от ъгълчето на устата му капеше кръв. Бялата му престилка бе широко отворена. Всичките ѝ копчета бяха откъснати. Вратовръзката му бе разхлабена и разкривена. Едната му обувка беше на метър встрани, а дясната му китка бе завързана за крака на масата с кабелна връзка. Пристъпих към него и той вдигна глава, но бързо я извърна встрани. На лицето му се изписа страх. После ме позна и ме погледна.
– Добре ли сте? – попита доктор Холиър, дишайки на пресекулки. – Онази горила откри ли ви? Много съжалявам, но той ме принуди да му кажа къде сте отишли.
– Постъпили сте правилно – отвърнах аз. – Добре съм, а вие как сте? Пострадахте ли?
Той опипа лицето си със свободната си ръка.
– Нищо сериозно. Засега. Онази горила се закани да ви спипа, след което да се върне за мен. – Докторът потрепери и добави: – И да ме отведе при Дендонкър.
– Онзи тип няма да се върне. – Отидох до автоклава и взех скалпел. Върнах се при масата, срязах кабелната връзка, прибрах скалпела в джоба си и помогнах на доктора да се изправи. – Но може да се появи някой друг. Имате ли кола?
– Да. Разбира се. Искате да я ползвате ли?
– Къде е?
– Тук. На служебния паркинг.
– Добре. Искам да се качите в нея и да напуснете града. Директно. Без да се отбивате в дома си. Без да се отбивате в магазин или кафене. Можете ли да го направите?
Доктор Холиър докосна лицето си отново.
– Работя тук повече от четирийсет години и…
– Знам. Казахте ми. Но трябва да помислите за своите пациенти. Не можете да им помогнете, ако сте мъртъв. Тези типове не си поплюват.
Доктор Холиър замълча за момент, а после каза:
– За колко време трябва да напусна града?
– Ден или два. Оставете ми телефонния си номер. Ще ви позвъня, щом опасността отмине.
– Предполагам, че светът няма да спре да се върти, ако отсъствам четирийсет и осем часа. – Доктор Холиър отиде до бюрото си и записа телефонния си номер върху някакъв формуляр. – Какво ще правите?
– Мисля, че е по-добре да не знаете. Мога да ви гарантирам, че плановете ми противоречат на Хипократовата клетва.
……
Доктор Холиър взе обувката си, изхвърли съсипаната престилка в кошчето за боклук, оправи си вратовръзката и тръгна към паркинга. Там го очакваше бял кадилак. Стар модел, може би от 80-те. Автомобилът приличаше на огромна баржа. На реквизит от сапунена опера, на който му липсват два огромни рога на предния капак. Доктор Холиър се настани зад волана. Изпратих го с поглед, след което се върнах на паркинга за линейки. Линкълнът ме очакваше там, където го бях оставил. Изпитах облекчение. Нещо ме притесняваше, откакто бях заварил доктора на пода в моргата. Опасявах се, че има вероятност човекът на Дендонкър да се е натъкнал на колата, докато ме е търсил. Отворих задната врата. Двете горили бяха дошли на себе си. Започнаха да се въртят. Да се опитват да се изправят. Или да се докопат до мен. Освен това се опитваха да кажат нещо. Не разбрах нито дума. Предполагам, че челюстите им бяха пострадали. Извадих скалпела от джоба си и го вдигнах високо, за да го разгледат хубаво. Хвърлих го на пода зад мъжа с черния костюм, на място, където можеше да го достигне. А после хвърлих и ключовете на Мансур. Накрая затворих вратата и се върнах в медицинския център. Отправих се с бърза крачка към главния вход. Минах покрай жената с перления наниз. Прекосих фоайето под големия купол и излязох на улицата. Завих покрай сградата и тръгнах към мястото, където бях оставил шевролета. Той ме очакваше в алеята между две по-малки сгради, разположени по диагонал срещу входа за линейки. Избутах един контейнер за боклук пред колата. Не беше кой знае какво прикритие, но вършеше някаква работа. По-добре от нищо.