Нужни ми бяха четири минути и половина, за да стигна от линкълна до шевролета. След още девет видях вратите на входа за линейки да се отварят. Запалих двигателя на шевролета. Веднага щом отворът между двете врати стана достатъчно широк, линкълнът изскочи на улицата с мръсна газ. Шофьорът му зави надясно, така че изобщо не мина покрай мен. Изчаках две секунди. Не бе достатъчно, но не можех да рискувам предвид обстоятелствата. Заобиколих контейнера за боклук и последвах линкълна.
Условията бяха крайно неподходящи да следя когото и да било. Шофирах автомобил, който хората пред мен лесно можеха да познаят. На всичко отгоре нямаше трафик, сред който да се скрия. Нямах партньори, с които да се редувам. Улиците бяха изпъстрени със завои и хаотично разположени, което не ми даваше друга възможност, освен да следвам отблизо линкълна. А това не беше лесна работа. Който и да стоеше зад волана на колата пред мен, знаеше къде отива. Знаеше маршрута. Знаеше къде да завие. Кога да ускори. Кога да намали.
Карах с максимална скорост, но въпреки това изоставах от линкълна. Той взе рязко поредния завой и се скри от погледа ми. Натиснах газта до ламарината. Когато завих, колата се наклони на износените си амортисьори, а гумите изсвириха. Груба грешка, когато човек се опитва да не привлича внимание. Взех още един завой. Гумите изсвириха отново. Но шумът не ме издаде. Защото нямаше кой да го чуе.
От линкълна нямаше и следа. Пред мен се простираше пуста ивица асфалт, която водеше до Т-образно кръстовище. Продължих да давам газ, но в един момент скочих на спирачките. Гумите изсвириха отново и колата спря с предницата на кръстовището. Пред мен имаше малък цветарски магазин. Продавачката подреждаше витрината. Щом ме видя, влезе вътре. Погледнах надясно. Погледнах наляво. Линкълнът сякаш бе пропаднал вдън земя. Нищо не подсказваше коя посока се радва на повече популярност. Нямаше следи по асфалта, които да покажат накъде завива по-голямата част от трафика.
Знаех, че гледам на запад. Затова завих наляво и продължих по пътя, който щеше да ме отведе на юг. Към границата. Този маршрут можеше да ме отведе до поредната задънена улица. Ако бях завил надясно, щях да продължа на север. Пътят вероятно щеше да опише голям кръг, който да мине по шосето край Дървото. Далече от града. Далече от Дендонкър, неговите горили и неговите бомби. Но също така далече от Фентън. А аз трябваше да я намеря.
Затова завих наляво. Магазините и складовете отстъпиха място на къщи. Те бяха ниски, с меки, овални форми и едра мазилка. Имаха плоски покриви, кацнали върху широки кръгли греди, щръкнали над стените. Прозорците бяха малки, разположени по-назад, досущ като хлътнали очи на уморени лица. Всички къщи имаха покрити веранди, на които собствениците им да поседнат на сянка. Но точно в този момент пред къщите нямаше никого. Не се виждаха никакви хора. Никакви черни линкълни. Никакви коли.
Не след дълго улицата зави надясно. Намалих скоростта и се огледах. Не видях нищо да се движи. Улицата продължи наляво. И тук не забелязах никакво движение. Последва прав участък, след който се появи пряка вдясно. Нещо примигна в червено в самия край на улицата. Стопове на автомобил, след като шофьорът е изключил от скорост и угасил двигателя. Завих и продължих бавно. Колата бе линкълн. Тя бе паркирана до бордюра, точно пред последната къща вдясно. Приблизително на половината разстояние до нея бе спрял пикап с логото на местна телефонна компания. Отстрани се издигаше стълб с кабели. Никой не работеше край него, затова спрях зад пикапа. От линкълна слязоха трима души. Шофьорът бе Мансур. Тримата забързаха по алеята към къщата. Мансур държеше ключовете в ръка. Избра един от тях. Предположих, че това е секретният ключ марка "Иейл". Отключи вратата. Отвори я. Миг по-късно тримата изчезнаха във вътрешността.