Излязох от колата, заобиколих пикапа и спрях зад линкълна. Стените на къщата, пред която Мансур бе паркирал, бяха избелели и напукани от слънцето. Те бяха боядисани в по-тъмен нюанс на оранжевото от фасадата на съседния дом. Рамките на прозорците бяха зелени, а покривът – нисък. Къщата бе заобиколена от дървета, ниски и разкривени. Зад нея не се виждаха други постройки. Както и срещу нея. Към границата водеше единствено широка пясъчна ивица, осеяна с кактуси. Извадих пистолета, който бях взел като военна плячка, и тръгнах по алеята. Вратата бе скована от най-обикновени дъски. Те приличаха на плавей, изхвърлен от прибоя на необитаем остров. Повърхността им бе груба, а цветът – почти бял. Натиснах дръжката на бравата. Тя бе желязна, покрита с ръжда. И заключена. Пристъпих крачка встрани и почуках. Почуках по начина, по който правех това, докато служех във военната полиция. Когато не молех да вляза. Когато настоявах да вляза.
21.
Никой не отговори. Почуках отново. И пак не получих отговор. Извадих ключодържателя, който бях открил в шевролета, след като онзи нещастник скочи от покрива на строежа. Избрах секретния ключ и го пъхнах в патрона.
Ключът се завъртя с лекота. Натиснах дръжката и отворих вратата. Сухите панти проскърцаха в знак на протест. Никой не се втурна към входа. Никой не извика сърдито. Никой не стреля към прага. Изчаках десет секунди, в които само се ослушвах. Не чух нищо освен тишина. Никакви стъпки. Никакво скърцане на дъски. Не чух дори тиктакане на часовник. Прекрачих прага. Планът ми бе да застрелям Мансур в мига, в който го видя. Нямах никакво намерение да повтарям двубоя от моргата. Щях да застрелям и един от останалите двама, посегнеше ли към пистолета си. И щях да накарам последния оцелял да проговори. В краен случай щях да го принудя да пише, ако челюстта му бе пострадала и той не бе в състояние да говори. Накрая щях да застрелям и него, за да увелича шансовете си да спипам Дендонкър.
Вътре в къщата бе хладно. Температурата бе поне няколко градуса по-ниска, отколкото отвън. Който и да бе построил това място, със сигурност бе разбирал от работата си. Стените бяха дебели, направени от невероятно плътен материал. Самата къща бе в състояние да погълне огромно количество топлина. Това я правеше изключително приятно място през деня. През нощта стените отдаваха погълнатата топлина, което бе още едно предимство.
Вътре обаче миришеше на мухъл. На стари мебели и вещи. Къщата явно бе попила тази миризма преди години, защото сега бе съвсем празна. Нямаше столове. Нямаше маси. Нямаше канапе. Не се виждаха и хора. Стаята, в която се озовах, бе просторна, с квадратна форма. Подът бе дъсчен. Той лъщеше от безброй стъпки през годините и много лак. Стените бяха бели и гладки. По тавана се виждаха оголени греди. Право пред мен имаше врата. Горната ѝ половина бе стъклена, което ми позволяваше да видя, че води към тераса. Имаше и навес, който да осигурява сянка. Вдясно се намираше кухнята. Тя бе съвсем оскъдно оборудвана. Няколко шкафа, най-обикновена печка и дървен плот. В по-дългата стена вдясно имаше два прозореца. Те бяха малки. И квадратни. Но въпреки това ми напомняха корабни илюминатори. В стената вляво имаше три врати. И трите затворени. А по средата на пода имаше нещо странно. Дупка.
Дупката бе почти кръгла. Диаметърът ѝ бе около два метра и половина. Ръбовете ѝ бяха груби, нащърбени, сякаш някой бе пробил пода с пневматичен чук. От дупката се подаваше върхът на стълба. Най-обикновена стара дървена стълба, подпряна на ръба, обърната към вратата, през която бях влязъл. Пристъпих на пръсти към нея, стараех се да не вдигам шум. Подът долу бе застлан с квадратни плочи с размери метър на метър. Стените бяха покрити с грубо скована ламперия. Имаше още бойлер, резервоар за вода и плетеница от тръби и кабели. Тръбите бяха оловни, а изолацията на кабелите бе от плат. Който и да бе живял тук, навярно бе извадил невероятен късмет, ако не бе загинал от отрова или токов удар. Отоплителната инсталация изглеждаше по-нова. И голяма. Може би прекалено голяма, за да влезе през стария отвор в пода. И затова да се бе наложило да пробият тази дупка.
Обиколих дупката по края ѝ. Всичките 360 градуса. Исках да огледам по-добре четирите ъгъла на мазето. Долу нямаше никого. Както и в кухнята. Проверих първата врата в стената вляво. Отворих я рязко и се дръпнах встрани. Стаята бе празна. Предположих, че някога е била спалня, но не можех да бъда сигурен. Нямаше мебели. Нито хора. Следващата врата водеше до баня. С вана. Мивка. Тоалетна. Аптечка с огледални врати, монтирана на стената. От чешмата се откъсна капка, която се плъзна по порцелановата повърхност, преди да изчезне в канала. Това бе единственото движение, което засякох, откакто влязох в къщата. Оставаше да проверя още една стая. Най-отдалечената от входа. И най-вероятното място, където да се скрие някой. Въпрос на психология. Изритах вратата. Май открих поредната спалня. Тази обаче бе по-голяма. По-тиха. По-желана. Но също толкова празна.