Не виждах къде могат да се скрият трима мъже. Нямаше друг етаж. Нямаше други стаи. Нито килери. Но имаше едно място, което не бях огледал така внимателно, както останалите. Едно място, в което дори не бях стъпил. Застанах до ръба на дупката в пода. Отново погледнах надолу. И отново не видях никого. Отидох при стълбата. По раменете ми избиха капчици пот. Мисълта да се спусна под земята никак не ми допадаше. Както и възможността стълбата да се счупи. Това щеше да ме остави долу като в капан. Представих си шевролета отвън. Резервоарът му бе три четвърти пълен. Можех да напусна този град. Без да поглеждам назад. Но тогава се сетих за Фентън. За Дендонкър и неговите бомби.
Поех си дъх. Поставих крак на първата стъпенка. Внимателно прехвърлих тежестта си върху нея. Стълбата изпука. Но издържа. Преместих другия си крак две стъпенки по-надолу. И така стигнах до края. Бавно и внимателно. Стълбата се клатеше. Но издържа.
Залепих се с гръб до стената и се огледах. Май си губех времето тук, долу. Нямаше място, където да се скрие един човек, камо ли трима. Единственото прикритие се осигуряваше от бойлера и резервоара за вода, които вече бях огледал отгоре. Никой не се бе свил зад тях. Побутнах здраво първо бойлера, после резервоара, но те не помръднаха. Нямаше и тайни ходове до подземни скривалища. Проверих стените за скрити изходи. Огледах пода за замаскирани в него врати. Отново не открих нищо.
Качих се обратно по стълбата. Отидох до изхода вляво от кухнята. Вратата бе заключена. Пъхнах ключа. Отвори се с лекота. Навън започваше друга алея, която водеше към задната улица. От трите горили на Дендонкър нямаше и следа. Нито пък от кола. Затръшнах вратата. Бях бесен на себе си. Онези горили нямаха никаква среща тук. И не се криеха. Това бе класически прийом за измъкване от преследвачи. Човек влиза през единия вход и излиза през другия. Явно отзад ги бе очаквал резервен автомобил. Нищо чудно тримата да бяха изчезнали, преди още да сляза от шевролета. С тях изчезна всяка надежда да открия бързо Фентън.
22.
Не успях да проследя хората на Дендонкър и това беше проблем. При това сериозен. Факт, който нямаше смисъл да отричам. Но нямаше смисъл и да му обръщам прекалено много внимание. Станалото – станало. Можех да разсъждавам върху случилото се и по-късно, стига да ми донесеше някаква полза. За момента най-важното бе да напипам отново следата. Нямах представа къде може да са отишли. Тримата разполагаха с цял един град, в който да се скрият. Град, който познаваха много по-добре от мен. А можеха и да го напуснат.
Фентън бе определила Дендонкър като параноик. Нямах представа какви предпазни мерки може да е взел. Трябваше да огранича възможните опции. А това означаваше, че трябваше да събера информация.
Подкарах бързо към арката, която водеше към вътрешния двор на хотела на Фентън. Мястото на паркинга точно срещу нейната стая – старата коларска работилница, ако се вярва на табелата – бе свободно. Паркирах шевролета и изскочих от него. Следващият проблем бе как да отворя вратата. Тя нямаше метален ключ. Нямаше и ключалка, която да отключа с шперц.
Само някакъв странен код, който се появяваше на дисплея на мобилен телефон. Нейния телефон. Дори да разполагах с него, пак нямаше да знам какво да правя. Затова подходих по старомодния начин. Обърнах се с гръб към вратата. Огледах се във всички посоки. Не видях никой да се разхожда наоколо. Не видях никой да чака в автомобила си. Или да надзърта през прозореца на своята стая. Надявах се думите на Фентън за охранителните камери да отговарят на истината. После вдигнах дясното си коляно и забих подметката на обувката си във вратата.
Тя се отвори рязко. Удари се във вътрешната стена и отскочи от нея. Аз се обърнах и надникнах вътре. Леглото на Фентън бе оправено. Възглавниците бяха подредени върху канапето. Куфарът ѝ стоеше на пода до вратата. Отидох до прозореца и дръпнах завесите. Взех стола от бюрото и залостих вратата с него. Нямаше да спре сериозен опит за проникване вътре, но поне щеше да ѝ попречи да се отваря при всеки порив на вятъра. Отнесох куфара на Фентън до леглото.