– За какво да лъже?
– За химическите оръжия. Навсякъде, където се сражават наши войници. Най-вече в Ирак. Пентагонът публикува доклад, според който войната е приключила. Изпратиха няколко генерали в Сената, които да отговорят на въпроси. Официалната им позиция бе, че войниците ни са открили нищожно количество химически боеприпаси и рискът за хората ни е минимален. Но това са пълни глупости. Знам, че са пълни глупости, не само защото тъкмо ние се тровим, обриваме, повръщаме… Но и защото по същото време, когато военните фалшифицираха доклада, те изпратиха нови нареждания до частите на предна линия. Инструкции как да процедират войниците, изложени на химично въздействие. Много подробни инструкции. В които недвусмислено пише, че войниците ни са изложени на значителен постоянен риск.
– С други думи, генералите са знаели?
– Разбира се, че знаеха. Но излъгаха. И защо? Заради корпусите на снарядите. Нужни са специални корпуси. Най-разпространените са M110. На външен вид по нищо не се различават от конвенционалните M107. Особено когато започват да корозират или някой ги обозначи грешно. Вътре в тях обаче има две камери. С две съставки. Всяка от тях е инертна сама по себе си. Но смесят ли се, резултатът е смъртоносен. И откъде иракчаните са получили тези корпуси? От нас, от Съединените щати и нашите съюзници. От влиятелни корпорации. Правителството си затваря очите за подобни неща. Секретен доклад, който Майкъл е видял, твърди, че сме продали на иракчаните стотици хиляди корпуси за снаряди. Политиците обаче не искат истината да излезе на бял свят. И за да спасят задниците си, рискуват нашия живот, на обикновените войници. Ние обаче няма да го търпим.
– Такива снаряди ли използва Майкъл за димната си бомба?
– Именно. Доста находчиво, не смяташ ли? Има символика, нали?
– Сигурна ли си, че става въпрос само за димна бомба? След като корпусите на двата снаряда изглеждат по един и същи начин, възможно ли е Майкъл да заложи конвенционален експлозив?
Соня се приведе още по-напред.
– Заслужаваш да те зашлевя за тези думи. Или да те застрелям. Да, сигурна съм. За глупачка ли ме смяташ? Снарядите изглеждат еднакво само за лаици. Не и за мен. Майкъл проведе три отделни теста. Навътре в пустинята. При различна сила и посока на вятъра. Лично присъствах и на трите. Нали не смяташ, че бих могла да разговарям с теб, ако артилерийски снаряд се бе взривил на три метра от мен?
– Предполагам, че нямаше да си тук. Как Майкъл смята да задейства бомбата, когато настъпи моментът?
– Основният механизъм ще разчита на таймер. Резервният – на мобилен телефон.
– Тоест Майкъл ще присъства на събитието?
– Точно така. Ще отиде там с кола. Аз ще се присъединя към него на мястото.
– Къде?
– Той го пази в тайна. Дори от мен.
– А кога възнамерява да напусне града?
– Утре. Това прави изчезването му още по-странно.
– Дендонкър къде държи оборудването, което Майкъл използва? Суровините?
– Нямам представа. Защо проявяваш такъв интерес към това? Дендонкър не държи Майкъл против волята му. Няма никаква логика.
– Спомена, че Майкъл има стая тук. Знаеш ли номера ѝ?
Соня кимна към стената зад мен.
– Съседната.
– Трябва да я огледаме.
– Не е необходимо. Вече го направих.
– Кога?
– Преди два дни. – Соня заби поглед в пода. – Не че шпионирах или нещо подобно. А и не съм паникьорка. Но Майкъл беше обещал да ми се обади, а не го направи. Притесних се.
– Какво откри?
– Нищо необичайно. Леглото бе оправено. Тоалетните му принадлежности бяха в банята. Дрехите висяха в гардероба. Сакът му беше там, комплектът му за първа помощ… Нищо не липсваше. Поне аз не забелязах.
– Майкъл има ли кола?
– Две. Едната е негова, а другата е стар джип, предоставен му от Дендонкър. И двете са отвън, но в тях няма нищо.
Замълчах.
– Сега разбираш ли защо се тревожа? Ако Майкъл бе решил да напусне града, за да избяга от големи неприятности, нямаше да остави нито багажа, нито колата. Но защо не ми се обади? За да ми каже, че всичко е наред. Или за да ме предупреди, че съм в опасност.
– Трябва да огледаме стаята му.
– Защо? Казах ти какво има там.
– Още един оглед няма да навреди. Освен това няма да открием Майкъл, като си седим тук и си приказваме.
26.
Соня въздъхна и завъртя театрално очи. Взе чантата си от пода и прибра пистолета в нея.
– Добре. Да вървим.
Тя заключи вратата на стаята с масивен ключ с тежка месингова висулка във формата на сълза. Пусна и него в чантата си и тръгна по коридора. Извади друг ключ, изработен от тънко, лъскаво парче метал, с пластмасов ключодържател, върху който бе изписано името на местна дрогерия. С него отключи вратата, пред която спряхме. Отвори я докрай, прекрачи прага и спря рязко. После постави ръка върху устата си, но не издаде нито звук. Застанах до нея и също застинах вкаменен. Стаята бе огледално копие на нейната. Пространството бе използвано по възможно най-ефективен начин. Баните заемаха половината от ширината на стаята и опираха една в друга, в резултат на което шумовете от тръбите не достигаха до леглата. Но докато стаята на Соня бе безупречно подредена, през тази сякаш бе преминало торнадо. Леглото бе обърнато настрани. Матракът бе разпорен на десетина места и от него висяха снопове сива влакнеста материя. Гардеробът бе съборен на земята. До него се издигаше купчина дрехи, нарязани на парчета. Фотьойлът също бе преобърнат. Възглавницата бе изкормена. Завесите бяха нарязани на ивици, които лежаха на пода.