……
Новодошлият не почука на вратата. Не поздрави. Не прояви абсолютно никаква любезност. Просто отвори вратата и влезе. Това бе същият мъж, който винаги идваше в подобни ситуации. Едва прехвърлил четирийсетте, с гъста къдрава коса и бежов ленен костюм. Скокльо, така го наричаше тайничко доктор Холиър заради пружиниращата му походка. Лекарят нямаше представа какво е истинското му име. И не искаше да знае.
Мъжът започна от далечния край на помещението. Зоната с хладилните отделения. Или месарницата, както я наричаше доктор Холиър, след като години наред се бе трудил над съдържанието вътре. В стената бяха вградени пет стоманени врати. Скокльо пристъпи към тях и огледа внимателно всяка дръжка, но без да я докосва. Никога не ги докосваше. Сетне се приближи към масата за аутопсии в центъра на помещението. Огледа стоманените колички, наредени покрай срещуположната стена в непосредствена близост до автоклава. Накрая пристъпи към бюрото, протегна ръка и каза:
– Телефона!
Доктор Холиър му подаде мобилния си телефон. Мъжът го огледа, за да се увери, че не е включен на запис, прибра го в джоба на панталона си и се обърна към вратата.
– Чисто! – извика той.
Тогава влезе друг мъж. Доктор Холиър го наричаше Богомолката, защото погледнеше ли издължените тънки крайници, ъгловатия торс и изпъкналите очи, винаги се сещаше за това насекомо. Големият триъгълен белег от изгаряне върху едната буза и липсващите три пръста на дясната ръка само подсилваха сходството. Всъщност доктор Холиър знаеше истинското име на своя посетител. Уаад Дендонкър. Всички в града бяха чували името му, дори никога да не го бяха виждали.
Трети мъж последва Дендонкър. Той приличаше малко на Скокльо, но косата му бе по-права, а костюмът – по-тъмен. Чертите му бяха толкова безлични, а движенията толкова премерени, че доктор Холиър така и не бе получил вдъхновение и не му бе измислил прякор.
Дендонкър спря по средата на помещението. Светлата му коса изглеждаше почти невидима на силното осветление. Той се завъртя на триста и шейсет градуса и огледа внимателно пространството около себе си. После се обърна към доктор Холиър и каза:
– Покажи ми.
Доктор Холиър прекоси стаята. Той погледна часовника си, след което дръпна ръчката, която отваряше вратата, разположена точно по средата на месарницата. Дръпна металния плот, който се плъзна и разкри тяло, покрито с чаршаф. Тялото принадлежеше на висок човек. Дължината му бе почти колкото на самия плот. Ширината му също. Раменете едва минаваха през вратата. Доктор Холиър отметна бавно чаршафа и разкри главата. Тялото принадлежеше на мъж. Косата му бе разчорлена. Лицето му бе като издялано с длето и бяло като платно, а очите му бяха затворени.
– Мръдни – каза Дендонкър и избута доктора встрани.
После отметна чаршафа и го хвърли на пода. Тялото бе голо. Ако Давид на Микеланджело бе смятан за въплъщение на мъжката красота, то тялото в моргата по нищо не му отстъпваше. Макар и да бе съвсем различно от прочутата мраморна скулптура. В него нямаше нищо елегантно. Нищо изящно. То излъчваше сила и мощ. Нищо друго.
– Това ли го е убило? – Дендонкър посочи раната на гърдите на мъжа.
Тъканите там се издигаха леко над околните. Краищата на раната бяха груби, нащърбени, започнали да потъмняват.
– Със сигурност не е умрял от леност – отвърна доктор Холиър и погледна часовника си. – Мога да ви го гарантирам.
– Ранявали са го и преди. – Дендонкър посочи белезите от другата страна на гърдите на мъжа. – Вижте и това.
– Белега на корема ли? – Доктор Холиър сведе поглед. – Сякаш е оставен от морско животно. Прилича на прободна рана.
– Не, не е от нож, а от нещо съвсем друго.
– Например?
– Няма значение. Какво друго знаем за него?
– Почти нищо.
Доктор Холиър вдигна чаршафа и покри с него тялото, включително главата. Дендонкър обаче отново дръпна чаршафа и го пусна на пода. Не бе приключил с огледа на белезите.
– Говорих с шерифа – каза доктор Холиър и пристъпи към бюрото си. – По всичко изглежда, че човекът е бил скитник. Наел е стая в "Бордър Ин". Предплатил е в брой до следващия уикенд. В стаята не са открити негови вещи. При регистрацията е посочил фалшив адрес. Източна Сто шейсет и първа улица, номер едно, Бронкс, Ню Йорк.
– Откъде знаеш, че е фалшив?
– Защото съм бил там. На този адрес се намира Янки Стейдиъм. Убитият е използвал фалшиво име. Регистрирал се е като Джон Смит.
– Смит? Може да е истинското му име.
Доктор Холиър поклати глава. Той извади найлонов плик от горното чекмедже на бюрото си и го подаде на Дендонкър.