Кондом като предупреждение Фентън да вземе предпазни мерки? Напълно възможно. В смисъл, че не можех да изключа подобна вероятност. И все пак тя ми се струваше нищожна. Обяснението не ми изглеждаше особено логично. Онзи глас в дълбините на съзнанието ми не остана удовлетворен.
28.
Предположих, че младежът с протритите подметки на ботушите не спи толкова дълбоко, колкото изглеждаше.
Когато слязох във фоайето, краката му не бяха върху рецепцията. Той не се излягаше на стола си. Всъщност от него нямаше и следа. Затова пък видях други двама да се навъртат наоколо. Онези от предишната вечер. Единствените, които бяха в състояние да се държат на краката си. Този път те чакаха мен. Това беше очевидно. И двамата изсумтяха, когато ме видяха. После пристъпиха към действие. Мъжът, който бе шофирал, застана пред двойната врата, която бе затворена. И заключена най-вероятно. Другият, когото бях ударил с дръжката от кирка, заобиколи и блокира коридора. Излишно бе да си прави труда. Нямах никакво намерение да тръгна натам.
Двамата бяха облечени по същия начин, както и преди. Черни тениски. Черни джинси. Черни боти. Сега обаче лявата ръка на шофьора лежеше в презраменна превръзка. И двамата носеха малки раници. Изработени от здрава изкуствена материя, известна като балистичен найлон. С цвят на пясък, протрити, изцапани, доста използвани. Провиснали от нещо тежко и обемисто в тях.
Шофьорът каза:
– Лягай на земята! По лице! Ръцете зад гърба!
– Пак ли? – възкликнах аз. – Наистина ли?
– Лягай! Веднага!
Не помръднах.
– Да не би да са те изпускали на главата, когато си бил бебе? Или това се отнася за шефа ти? Защото, честно казано, започвам да се притеснявам. Всяко живо същество на тази планета притежава способността да се учи от жизнения си опит. Но не и ти. Какво се случи последния път, когато изрече тези думи? Когато бе придружен от трима души, готови да ти помогнат? А не само от един.
– О, ние се учим!
Шофьорът кимна. Другият свали раницата от рамото си. Дръпна ципа и извади съдържанието ѝ. А то се оказа противогаз. Черен, с покритие от бутилов каучук, кръгъл филтър, монтиран отстрани, и триъгълни стъкла, които му придаваха меланхоличен вид. Приличаше ми на армейския противогаз М40, използван от американските сухопътни части и морската пехота от 90-те години насам. Не беше най-новият модел, нито най-удобният, но пък бе достатъчно ефективен. Мъжът го нахлупи на главата си и дръпна една от презрамките.
Шофьорът стисна своята раница между коленете си, отвори я и извади напълно идентичен противогаз. Успя да си го сложи с една ръка и застина неподвижно за миг. Приличаше на депресирано насекомо. После извади още нещо от раницата. Малък сребрист контейнер с размерите на консерва боб. От горната му страна стърчаха метален пръстен и малък лост.
– Чувал ли си за Си Ес? – Думите на шофьора прозвучаха приглушено от разговорното устройство в предната част на противогаза.
Разбира се, че бях чувал за CS. Сълзотворен газ. Нещо повече, бях го изпитал на гърба си. Преди години, в последния ден на основното обучение. Дванайсет войници се оказахме заключени в една стая с инструктор. Насред стаята стоеше метална маса. Той постави върху нея граната с този газ, дръпна халката и я хвърли във въздуха. Инструкторът бе сложил противогаза си предварително. Моделът бе от по-старите – M17, който бе стандартен за онези години. Ние трябваше да изчакаме халката да падне на земята, след което разполагахме с двайсет секунди да си сложим противогазите. Всички се справихме със задачата. Това бе лесната част от упражнението. За разлика от следващата. Всеки трябваше да свали противогаза и да извика името, чина и номера си. Един по един. Можехме да си сложим противогазите само след като инструкторът кимнеше. А това бе лошо. Много лошо. Още по-лошо бе, ако инструкторът не харесваше някого. Ако се престореше, че не го чува. Ако го накараше да повтори всичко. Едно от момчетата трябваше да потрети, като между всеки опит правеше пауза. Всяка от тях бе дълга по един час. Така поне изглеждаше отстрани. Така поне ни се струваше на нас. На бедното хлапе сигурно му се бе сторило, че всяка пауза продължава по една година. Докато изскочи на чист въздух, предната част на униформата му вече бе подгизнала от сълзи и сополи. Десет минути по-късно хлапето заяви, че напуска армията.
– Ние го наричаме Ди Ес. – Шофьорът вдигна сребристата газова граната високо във въздуха. – Дендонкър Спешъл. Прилича на Си Ес, но е много по-мощен. Изгаря очите до такава степен, че ослепяваш, ако не ги измиеш навреме с физиологичен разтвор. А знаеш ли какво се случва с носа? Гърлото? Белите дробове? През живота си не си изпитвал подобна болка. Мога да ти го гарантирам.