Замълчах.
– Последен шанс – каза шофьорът, – Легни на земята. Направи си услуга. Защото принудиш ли ме да използвам това, играта ще се промени. Ще запълзиш към мен. Ще се проснеш в краката ми. Ще ме умоляваш да спася очите ти.
Не помръднах от мястото си.
– Това никога няма да стане.
– Стига бе, човек! – Гласът на другата горила прозвуча като на робот. – Това е наука. Не можеш да вървиш срещу науката. Прояви малко уважение към химията.
– Нямам нищо против химията.
Пистолетът, който бях взел от мъжа пред кафенето, още бе у мен. Изкушавах се да го използвам. Това щеше да реши непосредствения проблем. Но все някой щеше да чуе изстрела, а нямах желание да привличам внимание. Не и в този момент. Това, което бях намислил, изискваше дискретност. Затова пристъпих бавно вляво. Точно толкова, колкото бе необходимо, за да може шофьорът да застане между мен и изхода.
– Но все пак винаги съм предпочитал физиката.
– Предупредих те!
Шофьорът издърпа щифта, който блокираше извитата скоба. Премести гранатата в лявата си ръка. Сви десния си показалец и го промуши през халката. И дръпна.
Халката обаче не помръдна.
Предполагам, че този тип за пръв път държеше в ръцете си граната със сълзотворен газ. Активирането ѝ е далеч по-трудно, отколкото изглежда по филмите. Щифтът е изработен от хирургическа стомана. Единият му край е извит под остър ъгъл. И така трябва да бъде. Никой не иска гранатата да се взриви неволно в джоба му. Шофьорът стисна по-здраво. Вдигна десния си лакът. Може би смяташе, че това ще му даде някакво предимство. Не изчаках да видя дали е прав или не. Оттласнах се рязко и се втурнах към него. С всички сили. Право към него. Изминах половината разстояние. Три четвърти. И тогава се хвърлих напред.
Рамото ми се заби в диафрагмата на шофьора. Той изгуби равновесие. Затъркаляхме се към двойната врата. С обща маса от над двеста килограма. Ефектът от моето тегло бе мултиплициран от скоростта, която бях набрал. Старата ключалка не можеше да ни удържи. Вратите се отвориха рязко, едното крило се удари в стената, другото се откачи от пантите и падна на земята. Двамата с мъжа също паднахме на земята. Той отдолу, по гръб. Аз отгоре, притиснал гръдния му кош. Усетих част от ребрата му да се чупят от натиска. Може би и едната ключица. Или дори двете. Тези травми обаче нямаха никакво значение. Защото шофьорът никога нямаше да изпита болка. Раменете му се стовариха върху ръба на първото стъпало към улицата. Моето тяло притискаше торса му на място. Главата му обаче продължаваше да се движи. Тя се изви десетина сантиметра назад. В резултат на това черепът му удари следващото циментово стъпало. И се пръсна като диня. Нещо лепкаво опръска лицето ми. Шофьорът потрепна. Само веднъж. После застина.
29.
Половин секунда по-късно усетих тежест върху гърба си. Деветдесет-сто килограма. После нечия ръка се обви около врата ми. Другият явно ни бе последвал навън. И като ме бе видял на земята, бе решил да се възползва от тази възможност. Да скочи върху мен. Да ме притисне между себе си и своя приятел. Гърлото ми се озова в сгъвката на лакътя му. Другата му ръка стисна здраво китката ми. И задърпа назад. Междувременно мъжът бе забил коляно в гърба ми и така бе усилил натиска. Даваше всичко от себе си. Напъваше се като рибар, който се бори да извади улова на живота си. Посегнах назад с надеждата да сграбча главата му, но той вече се бе дръпнал. Умно. Човекът на Дендонкър бе предвидил опасността и стоеше далече от нея.
Той влагаше всички сили. Аз влагах всички сили. Никой от нас не отстъпваше и милиметър. Никой не накланяше везните в своя полза. Не след дълго нападателят ми осъзна, че ситуацията е патова. Всъщност тя ме устройваше. Ако този тип си въобразяваше, че ще ме изтощи, не бе познал. В това бях сигурен. Не след дълго и той го усети, защото се заклати напред-назад в опит да усили натиска. Определено постигна успех, тъй като изведнъж започнах да дишам трудно. Извих мускулите на врата си, но въпреки това трахеята ми започна да поддава. Болка прониза ларинкса ми. Дробовете ми пареха. Трябваше да наклоня везните в моя посока, и то бързо.
Извих дясното си рамо и натиснах надолу, към земята, встрани от тялото, върху което лежах. Повдигнах лявото си рамо. Усетих, че мъжът върху гърба ми се опитва да запази равновесие. Бореше се да не се плъзне. Компенсираше, накланяйки се в обратната посока. В мига, в който той помръдна, аз се завъртях на другата страна. Наведох лявото рамо и вдигнах дясното. Завъртях се в кръста. Опрях дясното си коляно в земята и се изправих. И двамата се наклонихме наляво. Олюляхме се за момент, преди нападателят да се усети какво става и да се опита да неутрализира инерцията ми. Да обърне посоката на движение. Но беше прекалено късно, макар той да продължаваше да стиска врата ми.