Мъжът се приведе напред и удари челото си във волана. Веднъж. Два пъти. Три пъти.
– Не мога да ти кажа, дори да исках. Не знам къде е Дендонкър. Никой не знае.
– А какво знаеш?
– Заповедите бяха да те заведем в къщата. Някой щеше да дойде и да те вземе от там. Нямам представа къде щяха да те отведат.
– Как щяха да разберат кога да дойдат?
– Трябваше да изпратя съобщение.
– На кой номер?
Мъжът ми продиктува десетцифрен номер. Кодът бе на Аляска. Вероятно телефонът бе за еднократна употреба и целта бе да се скрие реалното му местоположение.
– Какво съобщение трябваше да изпратиш? Точните думи?
– Няма точни думи. Достатъчно е да напиша, че сме те хванали.
– Колко време, след като изпратиш съобщението, ще пристигне човек на Дендонкър?
Мъжът сви рамене.
– Нямам представа. Понякога пристигат преди нас на мястото на срещата. Понякога чакаме пет минути. Никога повече от десет.
– Къде чакате?
– В къщата.
– Къде е тази къща?
Мъжът описа мястото, до което бях проследил линкълна.
– Винаги ли се срещате там? – попитах аз. – Не използвате ли и друго място?
– Не – поклати глава той. – Винаги там. Независимо кой откъде идва и кой къде отива, срещите са винаги там. Доколкото знам, никога не сме използвали друго място.
– Какъв е крайният срок да ме предадеш в ръцете на хората, които Дендонкър ще изпрати?
– Няма краен срок. Разполагаме с толкова време, колкото е необходимо, за да те спипаме.
– Сложи единия си крак върху спирачката.
Човекът не помръдна. Пак почуках по гранатата. Той въздъхна, протегна крак и натисна педала.
Аз свалих противогаза и го прибрах в раницата. Последва го газовата граната. Пресегнах се между предните седалки. Опрях лявата си длан в лицето на мъжа и го притиснах към стъклото. С дясната си ръка пъхнах ключа в запалването и го завъртях. Мощният двигател оживя. Включих на скорост и се облегнах на седалката.
– Закарай ме в къщата – наредих аз. – Колкото по-скоро пристигнат хората на Дендонкър, толкова по-скоро ще си тръгнеш. Стига да не опиташ някоя глупост.
Мъжът обви пръсти около волана. Кабелните връзки със сигурност му причиняваха неудобство, но не се съмнявах, че ще го хване достатъчно стабилно. Шофирането щеше да насочи мислите му в друга посока освен как да избяга от мен. Той премести крака си от спирачката на газта и колата се отлепи от бордюра. Мина покрай хотела. Зави надясно, след като подмина сградата. Насочи се към центъра на града. Бавно. Спокойно. Не опита нищо глупаво. Продължи така петдесетина метра, докато не се изравнихме с шосе, което започваше вляво от нас.
– Не! Не мога да го направя!
Мъжът завъртя рязко волана. Кръстоса ръце при лактите и изви китки до краен предел. Остана в тази позиция, докато не завихме в противоположната посока. Обратно към границата. После изправи волана. Натисна здраво газта. Ускори рязко.
Аз извадих пистолета, завъртях се на седалката и опрях дулото в слепоочието му.
– Давай! – отвърна ми той. – Застреляй ме! Моля те! Искам да го направиш!
Озовахме се пред хотела. Шофьорът изобщо не зави. Продължи направо, качи се върху бордюра и колата заподскача по неравната песъчлива повърхност. Зад нас се вдигна облак прах. Скоростта намаля малко. Заподскачахме като на родео. Колата не бе пригодена за подобен терен. Беше прекалено дълга. Прекалено ниска. Ние обаче продължавахме да се движим. Мъжът до мен нямаше намерение да спре. Насочихме се право към стоманената бариера пред оградата. Височината ѝ от земята бе шейсет-седемдесет сантиметра. Колата бе тежка, но нямаше шанс да премине през бариерата с тази скорост. Опорите бяха изработени от масивни парчета метал. Дебели. С дълбоки основи. Проектирани специално така, че никой да не може да мине на таран през бариерата. Въпреки това едва ли щяхме да пострадаме. Да пострадаме сериозно, имам предвид.
Облегнах се назад и откопчах предпазния колан. За всеки случай. Предположих, че човекът на Дендонкър цели да повреди колата. Радиаторът със сигурност щеше да се откачи при сблъсъка. А това щеше да е сериозен проблем предвид местния климат. Двигателят щеше да прегрее за нула време. И никога нямаше да стигнем до къщата.
Замислих се дали да не го нокаутирам. Или да притисна гръкляна му, докато не изгуби съзнание. Но каквото и да направех, най-вероятно щяхме да се ударим в оградата. Това не беше кой знае какъв проблем за мен. Соня спомена, че Майкъл е държал две коли пред хотела. Разстоянието до там бе броени метри. Можех да използвам едната. И да сложа този тип в багажника. Може би щях да извлека някаква полза от него. Не само като шофьор.