Вече разполагах с един телефон. Това бе добре, но нищо повече. Нямах представа колко дълго ще остане отключен. Трийсет секунди? Минута? Десет? Колкото и време да ми отнемеше, това не бе проблем, докато се намирах близо до колата. Лесно можех да използвам лицето на човека в багажника, за да отключа телефона. Проблемът бе в това, че не исках да оставам близо до колата. И не исках да използвам телефона близо до колата. Исках да заема позиция в къщата, преди да изпратя съобщение и да подмамя още неколцина от хората на Дендонкър. Исках да ги видя как пристигат. Да видя колко са на брой. С какви оръжия разполагат. Щеше да мине известно време, докато стигна до там. Половин час може би. Най-малко. Шевролетът бе пред хотела на Фентън. Бях извървял пеша разстоянието от там до "Рижата кобила". А после и до "Бордър Ин". Трябваше да се върна по същия маршрут, за да взема колата. Или да се сдобия с ключовете за някой от автомобилите на Майкъл. А междувременно исках да свърша още две неща.
Не виждах друго решение предвид обстоятелствата. Трябваше да изпратя съобщение и да видя как ще се развият събитията. Ако пристигнех първи в къщата, това щеше да ми даде възможност да наблюдавам околността. Да съставя план. Което можеше да се отрази върху някои детайли, но не и върху крайния резултат. Не се съмнявах, че колкото и хора да изпрати Дендонкър, каквото и оръжие да носят със себе си, всичките ще се озоват в болницата. Или в моргата.
Докоснах иконката за текстови съобщения и въведох номера, който човекът на Дендонкър ми бе продиктувал. По думите му съобщението бе със свободен текст, затова написах: "Пленникът е при нас. Тръгваме към къщата". После добавих: "Пристигаме след 40 минути". Предположих, че това ще има значение. А може и да нямаше. Но си заслужаваше да опитам.
Не знаех колко време ще мога да използвам телефона, затова набрах номера на Уолуърк, докато вървях към хотела. Той отговори на първото позвъняване.
– Обажда се Ричър. Вървя по следа, затова ще бъда кратък. Има ново развитие. Разговарях с жена, свързана с член на екипа на Дендонкър. Тя призна съществуването на заговор за поставянето на бомба по време на церемония, посветена на Деня на ветераните. Жената твърди, че бомбата няма да предизвика взрив, а само отделянето на дим. За целите на някаква кампания.
– Вярваш ли ѝ?
– Знаем, че човекът на Дендонкър е конструирал истинска бомба. Работата на Фентън в ЦАТВУ го доказва. Следователно или жената, с която разговарях, е заблудена и безвредната бомба ще бъде подменена с друга, или е в ход паралелен заговор.
– Коя е мишената?
– Жената не знаеше.
– Окей. Предлагам да заложим на сигурно. Ще вдигна обща тревога.
– Добре. Нещо за мен?
– Адресът, който ми даде. Намерих собственика. Оказа се поредната куха фирма. Не открих връзка между нея и Дендонкър или която и да било негова компания. Фирмата не притежава други активи. Но попаднах на нещо странно. Фирмата е сменила собствеността си преди десет години. Веднага след пристигането на Дендонкър в града. Открих статия в местната преса. Според нея старият собственик бил симпатичен старец, който живял в града години наред, а после едва ли не бил изхвърлен на улицата. Къщата не е била обявена за продан. Собственикът не искал да продава. Но се появил неизвестен купувач, най-вероятно Дендонкър. И той действал много агресивно. Сякаш е искал специално тази къща.
– Защо? В нея не живее никой. Тя е празна. Хората на Дендонкър я използват като междинен пункт. Могли са да изберат десетки подобни къщи. Градът изглежда толкова западнал. Защо им е притрябвала точно тази?
– Може Дендонкър да е планирал да заживее там, а после да е променил решението си. Или да е имал други планове, които са се провалили. Причини колкото искаш.
– Предполагам, че си прав, но ще те помоля за една услуга. Провери кой притежава съседните имоти. Провери цялата улица. Виж дали няма да изскочи нещо.
……
Приключих разговора с Уолуърк тъкмо когато стигнах стъпалата пред главния вход на хотела. Следите от кръв още бяха там. Но вече изсъхнали. Превърнали се в кафяви корички. Здравото крило на вратата бе затворено. Някой бе вдигнал счупеното и го бе подпрял на стената. Влязох през дупката, която бе оставило то. Огледах фоайето. Веднага забелязах каубойските ботуши върху рецепцията. Бяха същите. Змийска кожа. Протрити подметки. Зарадвах се, че ги виждам. Това ми помагаше бързо и лесно да отметна следващата задача в списъка.