Младежът се бе излегнал на стола си. Елекът му бе все така разкопчан. Шапката му отново покриваше лицето му. Той обаче не спеше както миналия път. Цялото му тяло се напрегна, когато приближих рецепцията. Явно не очакваше да ме види отново. В това не можеше да има съмнение. Вероятно бе решил, че кръвта отвън е моя.
– Колко? – попитах го аз.
Младежът посегна към шапката си, побутна я назад и се престори на объркан, сякаш току-що се бе събудил.
– Колко? За какво?
– За да се обадиш на Дендонкър. За да му кажеш, че съм тук. Колко ти плати?
– Нищо. Искам да кажа, че нямам представа за какво говориш.
Сграбчих младежа за глезените и дръпнах рязко. Задникът му се плъзна по стола, той се стовари на пода и изскимтя, когато се удари в плочките. Прескочих бюрото и се приземих от другата страна. Той посегна към рафт в бюрото, който не се виждаше откъм фоайето. Там лежеше стара пушка "Ел Си Смит". Част от цевта бе отрязана и от нея бяха останали не повече от петнайсетина сантиметра. Което я правеше по-лесна за боравене. И достатъчно смъртоносна отблизо.
– Остави я! – казах аз.
Младежът обаче продължи с опитите си да стигне до пушката, затова го изритах в лицето. Не беше силно. По-скоро го побутнах назад, колкото да се просне отново по гръб. А после стъпих върху ръката му. За да избия от главата му всяка мисъл за съпротива. За да го откажа от желанието да посегне пак към оръжието.
– Колко? – попитах отново.
Той се претърколи от едната на другата страна, притиснал премазаната си длан към гърдите.
– Нищо допълнително. Той ми плаща всеки месец. Петстотин долара. В брой. За да докладвам, ако забележа нещо необичайно. Или нещо странно, в което се забъркат хората му, отседнали тук. Понякога разпраща спешно съобщение. Като тази сутрин. Получих описанието ти. Трябваше да се обадя, щом те видя. Нямах избор. Господин Дендонкър е много опасен.
– Човек винаги има избор. Правилен или не. Това е ясно като бял ден. Но ти си решил, че няма да те хванат. Поддал си се на алчността. Направил си грешния избор. Затова с теб ще се случи следното. Когато се събудиш, ще напуснеш града. Незабавно. И никога няма да се върнеш. Аз непременно ще проверя. Заваря ли те тук, Дендонкър ще ти се стори мил и симпатичен като Великденския заек. Ясен ли съм?
– Когато се събудя? Сутринта ли?
– Сутрин. Следобед. Когато се случи.
Сграбчих младежа за ризата и го изправих в седнало положение. И го изритах отново в лицето. Този път малко по-силно.
32.
Почуках на вратата на стая 212. Леко. Нежно. Опитвах се да се държа дружелюбно. Не получих отговор, затова почуках отново.
– Разкарай се!
Гласът принадлежеше на Соня. Прозвуча напрегнато. Не можех да преценя дали е ядосана. Или тъжна. Или уплашена. И тогава ми хрумна нещо. Една неприятна мисъл. Възможно бе някой от хората на Дендонкър да е вътре с нея. Някой, който би могъл да се промъкне в хотела, докато аз се разправях с онези двамата във фоайето. И който знаеше какво е докладвал хлапакът от рецепцията. Нищо чудно Соня да стоеше вътре с опрян в главата пистолет. А това рязко ограничаваше опциите ми. Но тогава си спомних какво бе казала Фентън за онази игра с имената между нея и Майкъл. Соня и Майкъл бяха двойка, може би и те правеха същото.
Направих крачка встрани. И почуках отново.
– Хедър? Тук ли си? Добре ли си?
Зачаках. Вътре в стаята отекнаха стъпки. Те бяха леки, но бавни. Миг по-късно вратата се отвори. Беше Соня. Облечена в същата жълта рокля. Не се виждаше никакъв пистолет. Тя надзърна в коридора. Погледна наляво и надясно и ме видя. Очите ѝ бяха зачервени. Лицето ѝ бе мокро от сълзи.
– Ричър? – възкликна тя. – Благодаря ти, че се отби да провериш как съм, но съм добре. Просто искам да остана сама. Затова те моля да си вървиш, става ли?
– Не се отбивам да проверя как си. Нуждая се от помощта ти.
– О! Добре. Какво ти трябва?
– Имаш ли кола?
– Разбира се. Искаш да я ползваш ли?
– Къде е?
– Отзад, на паркинга.
– Добре. Искам да ме закараш някъде.
– Къде?
– Имаш ли чанта с багаж, приготвен за спешни случаи?
– Разбира се. Защо?
– Вземи я. Вземи и ключовете. Ще ти обясня в колата.
……
Колата на Соня се оказа миниатюрна. Неслучайно се казваше "Мини". Едва се побрах в нея, и то след като дръпнах седалката до крайно задно положение. Колата бе червена, гумите бяха е бели кантове, а на страничните огледала и покрива грееха стикери с американското знаме. Предвид обстоятелствата предпочитах нещо, което да привлича по-малко внимание. Но колата поне се побираше на паркинга на хотела. Той бе разположен в друг вътрешен двор, долепен до самата сграда. Озовахме се в малко, тясно пространство с ниска арка, която водеше към улицата източно от хотела. Предположих, че първоначално това е бил служебният вход. Освен това от тук светлината проникваше в стаите от вътрешната страна на коридорите.