– Вижте сами. Това беше в джоба му.
Дендонкър отвори плика и извади паспорт. Той бе измачкан и протрит по краищата. Дендонкър го отвори на втора страница. Онази, която съдържаше личната информация.
– Изтекъл е.
– Няма значение. Информацията си остава валидна. И погледнете снимката. Може да е стара, но съвпада.
– Добре. Да видим. Име: Ричър, Джак. Без второ име. Националност: американец. Място на раждане: Берлин, Западна Германия. Интересно. – Дендонкър погледна тялото върху металния плот. А после и белега на корема. – Може да не е търсил Майкъл. Може да е търсил мен. Добре, че онази откачена кучка го уби. – Дендонкър се обърна и хвърли паспорта в кошчето до бюрото на доктор Холиър. – Заключения?
Доктор Холиър му подаде един от формулярите. Същия, който бе попълнил току-що. Дендонкър прочете два пъти всеки ред, след което смачка листа и го хвърли в кошчето върху паспорта.
– Изгори и това – нареди Дендонкър, след което се обърна към двамата мъже, пристигнали с него. – Отървете се от тялото. Изхвърлете го на обичайното място.
2.
За пръв път срещнах жената, която накуцваше, преди два дни. Това се случи на едно шосе извън града с онзи зле осветен парцел и медицинския център, в който работеше доктор Холиър. Районът изглеждаше напълно изоставен. Аз дойдох пеша. Тя пристигна с джип. Колата ѝ приличаше на бивша военна машина. Доста стара. Може би от времето на Виетнамската война. Надписите отстрани бяха прекалено избледнели, за да мога да ги прочета. Масленозелената боя беше напукана и олющена, а тук-там се показваха и ръждиви петна. Джипът нямаше покрив. Нямаше врати. Предното стъкло бе свалено напред. Стойките за туби за бензин и инструменти бяха празни. Гумите бяха толкова износени, че грайферите им не покриваха необходимия минимум. Двигателят не работеше. Резервното колело липсваше. В никакъв случай не можеше да се нарече добре поддържан автомобил.
Слънцето се бе издигнало високо в небето. Предполагам, че термометърът показваше двайсет и седем-осем градуса, но поради липсата на сянка усещането ми бе за над трийсет градуса. По гърба ми се стичаха струйки пот. Вятърът се усилваше и песъчинките, които вдигаше във въздуха, се забиваха в лицето ми. Когато се събудих сутринта, тази среща изобщо не влизаше в плановете ми. Плановете обаче се променят. И невинаги към по-добро. По всичко изглеждаше, че плановете на жената също бяха направили неочакван завой. Върху избелелия асфалт се открояваше дебел слой гума, останал там, след като тя бе натиснала рязко спирачките и джипът бе поднесъл. Бе изхвърчал вдясно от пътя и се бе забил в един ствол. В един полуизсъхнал, разкривен и грозноват ствол, по който почти не се виждаха листа. Да, това дърво определено нямаше да спечели награда на нито един фотоконкурс. Но по всичко изглеждаше, че е здраво и издръжливо. Защото това бе единственото дърво, високо повече от метър, на много километри наоколо. Ако жената бе изгубила управление, джипът ѝ би трябвало да се забие в храсталаците край пътя. Или би трябвало тя да овладее машината и да се върне на шосето.
За мен си оставаше загадка как жената бе успяла да уцели точно това място. Може слънцето да я бе заслепило. Някое животно да бе претичало пред джипа или някоя птица да бе прелетяла пред предното стъкло. Едва ли друг автомобил го бе засякъл. А може би жената бе изпаднала в депресия и го бе направила нарочно. Каквато и да бе причината за инцидента, не това бе най-належащият въпрос.
Жената се бе проснала върху волана. Лявата ѝ ръка висеше напред през сваленото стъкло. Дланта ѝ бе отворена, сякаш се протягаше към дървото за помощ. Дясната ѝ ръка бе леко присвита и лежеше върху корема. Лицето ѝ бе обърнато надолу, към педалите. Беше напълно неподвижна. Нямаше следи от кръв. Нямаше следи от каквито и да било наранявания, което бе добре. Но нямаше следи и от дихателна дейност. Реших да проверя пулса ѝ или да потърся други признаци на живот, затова пристъпих към джипа. Посегнах към врата ѝ бавно и нежно. Отметнах косата ѝ и напипах каротидната артерия. Тогава тя се изправи рязко. Извърна се е лице към мен. Отблъсна дланта ми с лявата си ръка. В дясната държеше пистолет, насочен към корема ми.
Тя изчака секунда, вероятно за да се увери, че няма да се уплаша. Искаше да ангажира напълно вниманието ми. Това беше ясно.
– Отстъпи назад – нареди жената. – Само една крачка.
Гласът ѝ бе твърд, но спокоен, без следа от паника или колебание.
Отстъпих назад. Само една крачка. Но голяма крачка. Едва сега осъзнах какво бе гледала жената през волана на джипа. Не беше подът, а парче огледало, поставено между педала на газта и скоростната кутия. Явно го бе изрязала с нужните размери и поставила там, за да следи кой приближава.