Момент… хрумна ми нещо! Електричество! Ако ключалката на вратата се задейства дистанционно с помощта на транспондер, то бравата трябва да е електрическа. Прекосих мазето и отидох до резервоара за вода. До него бе монтирано електрическо табло. То имаше доста занемарен вид. Тъмна дървесина. Цялата ожулена и очукана. Досущ като електрически стол. Отворих вратичката и видях цяла редица бушони. От старите. Порцеланови. Шест на брой. Около всеки от тях бе навита оголена жица. Всичките изглеждаха здрави. Но нямаха етикети или каквато и да било маркировка. Нищо, което да подскаже кой бушон за коя част от мрежата отговаря. Предположих, че мога да ги извадя един по един и да видя какво ще се случи. По-бързият вариант обаче бе да дръпна шалтера в горния ъгъл. Посегнах към него, но спрях. В дъното, скрита в десния ъгъл, стоеше кутийка кибрит. Удивително колко много хора оставят кибрит или фенерче в електрическото си табло. Не намирах никаква логика в това. Та нали таблото с бушони е крайната точка, в случай че токът спре. А не отправната точка.
Взех кибрита, запалих клечка и дръпнах шалтера. Крушката на първия етаж примигна. Размерите на мазето се свиха до малкия кръг блещукаща светлина около клечката. Не видях почти нищо, но можех да се закълна, че чух нещо. Звукът долетя зад гърба ми. Откъм стената под банята. Изщракване. Тихо. Но определено механично.
Застанах пред онази секция от ламперията, в която бях забивал ножа. Извадих пистолета. Облегнах се на стената. И бутнах. Тя не помръдна. Забих рамото си в нея. Усетих я, че поддава, макар и само със сантиметър-два. Предположих, че не само бравата се задейства от електричество, а вероятно и вратата. Механизмът не работеше без електричество. Затова бутнах по-силно. Панелът помръдна с още два сантиметра. И още два…
Вратата се отвори едва-едва, процеди се светлина. Тя не бе силна, ярка, а жълто-оранжева. Но помещението от другата страна на вратата бе по-добре осветено. Хвърлих клечката кибрит и я угасих с крак. Влязох вътре. Ослушах се. Не чух нито звук. Нито движение, нито дишане. Изчаках минута, след което се хвърлих с цялата си тежест срещу вратата. Продължих да бутам. Отворът достигна десетина сантиметра. Приклекнах с готов за стрелба пистолет. Надникнах през процепа. Успях да видя тухлена стена вдясно. Зидарията бе неравна. Тухлите са били варосани по някое време, но сега мазилката се ронеше. Подът бе покрит със същите плочки като останалата част от мазето. От Мансур нямаше и следа. Приготвих се за среща с него. Очаквах да блъсне силно вратата и да ме фрасне с нея. Или да я дръпне назад, за да изгубя равновесие и да се просна на пода. Не се случи нито едното, нито другото. Не забелязах движение. Не чух звук. Не долових нито една от обичайните вибрации, издавани от живо същество. Имах чувството, че съм съвсем сам. Изчаках две минути. Просто за да бъда сигурен. После продължих да бутам вратата, докато отворът не стана достатъчно голям, за да се провра през него.
36.
Помещението от другата страна на вратата беше празно. В него нямаше хора. Нямаше вещи. Стените също бяха тухлени. Със същата ронеща се мазилка. Част от стената пред мен обаче, онази, която заемаше дясната половина на къщата, точно под прозореца на банята, липсваше. В нея зееше дупка, висока близо два метра и широка метър и половина. Горната част бе подравнена. Там бе вграден стоманен трегер. Вероятно за да подсили конструкцията. Да попречи на цялата къща да рухне. Извадените от зидарията тухли бяха оставили назъбени ръбове. И все пак някой ги бе извадил много внимателно, една по една. В далечния край на тунела се виждаше друга тухлена стена. Тя обаче бе боядисана в жълто. И бе извита. Сякаш гледах през коридор, който описва полукръг. Или през огромна водопроводна тръба. Само че суха. По средата на тавана минаваше електрически кабел, който захранваше наниз от голи крушки. Те хвърляха бледа жълтеникава светлина. В пода бяха вкопани релси, досущ като онези, по които миньорите бутат своите колички. Тунелът продължаваше стотина метра вляво, след което започваше да се изкачва постепенно. Имах чувството, че първоначалната му посока е била надясно, но впоследствие отворът там е бил зазидан.
……
Трябваше да се върна в мазето и да застана под отвора в пода на дневната, за да може мобилният ми телефон да улови сигнал. Веднага щом това стана, звъннах на Уолуърк.
– Трябва ми карта на водопроводната мрежа на града – казах аз.
Уолуърк замълча за момент.
– Може и да открия нещо онлайн. Какво точно те интересува?