Но това не ми звучеше логично. Защо просто не доставя стоката в складовете на кетъринговата си компания и не я взема от там? Защо да я пренася под земята и да я складира там? Та нали това изисква допълнителни усилия. Допълнителни ресурси. Допълнително време. Не виждах как подобен подход би могъл да намали рисковете. Но каквато и да бе причината, исках да разбера къде води тунелът. Предпочитах да спипам Мансур на място, където се чувства в безопасност. Предпочитах да го атакувам от посока, от която не очаква. Не исках да направя това през тунела, но другият вариант бе да изчакам Уолуърк да открие картата. А той не бе сигурен, че ще успее. И нямаше гаранция, че картата ще бъде точна. Нито пък имаше начин да разбера колко време ще му отнеме тази задача.
Уверих се, че кутийката кибрит е в джоба ми. Взех потъмнялото огледало. Пристъпих през дупката в стената. Влязох в тунела. И тръгнах напред.
37.
В тунела бе хладно и изненадващо комфортно. Качеството на въздуха обаче бе съвсем друго нещо. Той бе застоял. Зловонен. Струваше ми се гъст и лепкав, докато го вдишвах. Овладях желанието си да се върна. Както овладях и желанието си да вървя колкото се може по-бързо. Трябваше да крача бавно. Да не вдигам шум. Накрая намерих нужния ритъм и започнах да стъпвам на всяка трета траверса и да спирам в сенките между всеки две крушки на тавана. Така изминах стотина метра, преди тунелът да започне да се изкачва. И тогава разбрах какво е наложило прокарването на релсите.
Стоях в основата на това изкачване и виждах докъде стига тунелът. А той продължаваше поне още четиристотин метра. И все се изкачваше. Право напред. Използвах къщата за ориентир и си представих къде точно минава границата. Изчислих разстоянието до сградите от другата страна. Онези, които бях видял при пристигането ми в града с Фентън. Всичко се връзваше. Замислих се за инженерите и строителите от Управлението на обществените дейности, пристигнали тук преди много години. Поставих се на тяхно място. Те са били изправени пред две предизвикателства. Наличието на прекалено много вода и на гравитация. Не са могли да накарат водата да изчезне. Не са могли да я накарат да тръгне нагоре по хълма. И не са искали да се стича надолу и да наводнява северната част на града. Затова са прокарали отклонение от канализационната мрежа. Превърнали са гравитацията в съюзник. Използвали са предимствата ѝ. И са свързали двете канализационни мрежи.
Инженерите от 30-те години преценили, че това е най-практичното решение на проблема. Те били специалисти, а не политици. Нито служители на граничната охрана. По онова време светът бил различен. Хората не се притеснявали от наркобарони. Наркокартели. Гранични стени. По онова време те виждали само двете половини на един град, разделен от една произволна линия на картата. Инженерите от 30-те години преценили, че задачата им е да подобрят живота на хората тук. А сега изглеждаше, че са сбъднали мечтата на контрабандиста. Нищо чудно, че Дендонкър бе избрал това градче. И тази къща. Дендонкър не беше глупак. Това ставаше все по-ясно с всеки изминал ден.
Продължих нагоре. Със същата скорост. Със същия ритъм. Колкото по-далече стигах, толкова по-очевидно ставаше, че Дендонкър може да е получил тунела наготово, но не е стоял със скръстени ръце. Минах покрай няколко по-нови участъка, зазидани с тухли. Кръпките бяха кръгли. Следваха контурите на стената. Явно на места е имало отвори на по-малки канали, които сега бяха зазидани. Дендонкър добре си бе написал домашното. Явно бе попаднал на строителните архиви. Включително на схемата на подземната канализация. Предположих, че мрежата е имала дървовидна структура – широк, прав ствол с по-тънки разклонения, които водят наляво и надясно. Разклоненията минаваха под южната част на града. Събираха излишната вода. Отвеждаха я в резервоар. Това бе ключовият елемент в цялата система. Той обаче не се намираше в тази централна секция. И когато Дендонкър бе блокирал разклоненията, бе получил сух тунел. Нямах представа как се е отразило това на канализационната мрежа. Може населението да бе намаляло дотолкова, че вече да няма достатъчно вода, която да създава проблеми. Може количеството валежи в наши дни да бе намаляло. Може отново да ставаха наводнения. Какъвто и да бе резултатът, съмнявах се, че Дендонкър го е грижа. Не и след като можеше да снове необезпокоявано под границата и да пренася каквото си пожелае по личната си жп линия между двете половини на едно заспало градче, от което никой не се интересуваше.