– Къде е приятелчето ти? – огледа се тя наляво и надясно.
– Няма никого – отговорих аз. – Сам съм.
Погледът ѝ се насочи към огледалото на предното стъкло. То бе завъртяно под такъв ъгъл, че да следи всеки, който би се опитал да се прокрадне отзад.
– Изпратили са само един? Наистина ли?
Гласът ѝ издаваше донякъде обида, донякъде разочарование. Тази жена определено започваше да ми допада.
– Никой не ме е изпращал.
– Не ме лъжи! – отвърна тя и ме смушка с пистолета, за да подчертае колко е сериозна. – Както и да е! Няма значение! Един или цял взвод. Все тая. Кажи ми къде е Майкъл! Веднага! Кажи ми истината, ако не искаш да те прострелям в стомаха и да те оставя да умреш край пътя.
– С удоволствие бих ти казал – вдигнах ръце с отворени длани. – Ако не беше един проблем… Не мога. Не знам кой е Майкъл.
– Не… – Тя замълча и се огледа. – Чакай! Къде е колата ти?
– Нямам кола.
– Не се прави на интересен. Къде е джипът ти тогава? Моторът ти? Каквото там транспортно средство си използвал, за да дойдеш.
– Дойдох пеша.
– Глупости!
– А ти чу ли шум от автомобилен двигател? Или какъвто и да било механичен звук?
– Добре – отвърна тя след кратък размисъл. – Дошъл си пеша. Откъде? И защо?
– По-бавно… – Постарах се гласът ми да прозвучи спокойно и дружелюбно. – Помисли си хубаво. Мога да ти разкажа целия си ден минута по минута. При други обстоятелства бих го направил с удоволствие. Но наистина ли е толкова важно как пътувам и къде отивам? По-уместният въпрос би гласял аз ли съм човекът, когото очакваш? Човекът, който разполага е информация за Майкъл?
Тя не отговори.
– Защото, ако аз не съм човекът, когото очакваш, и той се появи, докато още съм тук, тогава цялата сценка с фалшивата катастрофа отива по дяволите.
Тя пак не отговори.
– Има ли правило, което да твърди, че само хора, които искат да ти устроят засада, могат да използват този път? Останалите не могат ли да се движат по него?
Забелязах, че поглежда часовника си.
– Огледай ме хубаво. Аз съм сам. Вървя пеша. Не съм въоръжен. Това ли очакваше? Звучи ли ти логично?
Главата ѝ помръдна на сантиметър-два вляво и очите ѝ се присвиха едва-едва. Миг по-късно и аз го чух. Някакъв звук в далечината. Автомобилен двигател. Ръмжащ. Мощен. И се приближаваше.
– Време е да вземеш решение – подканих я аз.
Тя продължаваше да мълчи, а шумът от двигателя се усилваше.
– Помисли за Майкъл. Нямам представа къде е той, но ако онзи, който идва насам, знае, а ти продължиш да ме държиш тук, ще профукаш шанса си. Никога няма да разбереш.
Тя не каза нищо. Шумът от двигателя продължаваше да се усилва. Едва тогава жената посочи встрани от пътя.
– Там. И по-бързо. На три метра от тук има канавка. Останала от пресъхнал ручей. Скрий се там. Дръж си главата наведена. Не мърдай. Не издавай звук. Не прави нищо, което може да ме прецака. Защото направиш ли го…
– Не се притеснявай – отвърнах аз и тръгнах напред. – Всичко ми е ясно.
3.
Открих канавката точно там, където бе посочила жената. Открих я без проблем. Скрих се в нея, преди приближаващият автомобил да се покаже. Коритото наистина бе сухо. Да, тук щях да намеря добро прикритие. По-големият проблем обаче бе дали изобщо трябваше да се крия. Или да си тръгна.
Погледнах към джипа. Жената бе застанала в предишната поза, отпусната върху волана. Главата ѝ не бе извърната към мен, а в срещуположната посока. Намирах се изцяло извън обхвата на огледалото. Бях напълно сигурен, че не ме вижда. Но дори да не бях прав, съмнявах се, че ще рискува да стреля. Едва ли искаше изстрелът ѝ да предупреди онези, които очакваше.
Най-разумното решение бе да си тръгна веднага. В това не можеше да има никакво съмнение. Но имаше един проблем. Имах въпроси. Цял куп въпроси. Например коя е тази жена? Кой е Майкъл? Кой я преследва? Наистина ли е готова да простреля някого в корема и да го остави да умре?
Огледах пътя. Забелязах движеща се точица в далечината, обвита в прахоляк. Прецених, че разполагам с достатъчно време, за да взема голям камък от дъното на канавката. Беше е размерите на бетонна тухла. Поставих го на самия ръб на канавката между мен и джипа. Намерих и още един камък, но по-тесен и по-плосък. Подпрях го върху първия така, че двата да образуват триъгълен отвор, достатъчно голям, за да гледам през него. Гимназиална физика в действие. Все едно наблюдавах джипа през невидима тръба или конус. Виждах съвсем ясно и автомобила, и мястото около него. Но ъгълът се стесняваше по такъв начин, че никой не би могъл да забележи от разстояние, че го наблюдавам.