Оригиналният тунел свършваше след четиристотин и двайсет метра. А може би започваше там, където достигаше максималната си височина и водата започваше да се стича по хълма. Стигнах до стена, иззидана от същите бледожълти тухли. Със същата ронеща се мазилка. Но релсите завиваха наляво под ъгъл от деветдесет градуса и изчезваха в друг отвор. В горната му част бе вкопан още един стоманен трегер. Стената по периферията на дупката бе назъбена, от извадените тухли бяха останали зейнали дупки.
Пристъпих към стената и използвах огледалото, за да погледна зад ъгъла. Релсите продължаваха още три метра. В самия им край, точно пред бетонната стена, бе спряла дрезина. Тя бе достатъчно дълга, за да побере четирима души, седнали един зад друг. Или да превози обемист товар. Имаше място за доста кашони, сандъци и контейнери. Като онези, които Дендонкър пренасяше със самолети под прикритието на своя бизнес. Отстрани на дрезината минаваше кабел. Дебел, солиден, предназначен за високо напрежение. Краят му се скриваше в сива кутия, монтирана върху далечната стена. Предположих, че дрезината е електрическа, задвижвана от електромотор и акумулатори. Умно решение. Много по-лесно бе да натиснеш едно копче и да се повозиш, отколкото да буташ нещо толкова тежко нагоре по склона. Дрезината тежеше доста дори когато бе празна, какво оставаше, когато бе натоварена догоре.
Засякох движение в огледалото. Беше мъж. Изглеждаше ми познат, но не беше Мансур, а човекът, когото бях видял предишната вечер. Под уличната лампа, близо до граничната ограда. Същият, чийто глезен бях счупил. Той седеше зад бюро, което ми напомняше на онези, които използваха учителите в началното училище. Виждах гипсирания му крак, който се подаваше отдолу. На бюрото пред него лежеше папка. До нея стоеше шахматна дъска. Фигурите бяха подредени за началото на играта. Мъжът обаче не им обръщаше никакво внимание. Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Главата му бе отметната назад. Сухожилията по врата му бяха изпънати. Той изглеждаше напрегнат. Нервен. Прибрах огледалцето, преди да го е забелязал. Извадих ключовете от джоба си. Избрах един на случаен принцип и започнах да дращя по стената. Първото ми движение бе късо и бързо. Второто – по-дълго. Последва ново кратко дращене. Не долових никаква реакция от човека на Дендонкър. Затова продължих. Така изписах три думи. ПОСЛЕДНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. БЯГАЙ. Май не бе уместно предвид обстоятелствата. Може би по-правилно щеше да бъде да напиша ПОДСКАЧАЙ или КУЦУКАЙ.
В крайна сметка – независимо дали разбра посланието ми или не – човекът на Дендонкър дойде да провери какво става. Чух го да прекосява разстоянието помежду ни. Използваше патериците си. Разбрах го по шума, който те издаваха. Той приближи още. Главата му се появи зад ъгъла. После гърдите му. На лицето му се изписа облекчение. Но само за миг. Защото аз го сграбчих за ризата точно под брадичката. Завъртях ръка, за да го хвана по-здраво, и го блъснах в стената. Ударът изкара въздуха от белите му дробове. Нещастникът се сви надве и отвори уста като риба на сухо. Изпусна едната патерица и опипа тила си с длан.
– Пусни ме – прошепна той със сетни сили.
Завъртях ризата още по-силно и увеличих натиска върху гърлото му.
– Ще викам – заплаши ме мъжът с малко по-силен глас. – Ще дойде помощ. Останалите ще се появят за две секунди!
– Така ли? – възкликнах аз. – И колко души? Миналия път бяхте четирима. Какво стана, спомняш ли си?
Той се опита да си поеме дъх.
– Давай. Надявам се приятелите ти да дойдат. Надявам се Дендонкър да дойде. Питам се дали ще остане впечатлен. Защото, доколкото виждам, ти си дежурният пазач, който трябва да спре евентуалните нарушители. А не да ги пуска вътре и да започва да хленчи.
Мъжът издиша бавно. Резултатът наподобяваше съскане, а не вик.
– Умно решение – казах аз. – Предлагам следното. Ще ти задам няколко въпроса. Ти ще отговориш, а Дендонкър никога няма да разбере колко си безполезен.
– Абсурд! Нищо няма да ти кажа!
– Добре.
Плъзнах стъпало зад опорния крак на мъжа и дръпнах рязко. Той се стовари тежко на земята между релсите и стената. Сграбчих десния му крачол точно над глезена и го вдигнах високо. Извадих джобното ножче. Открих назъбено острие, което приличаше на миниатюрен трион, и го плъзнах между гипса и кожата.
– Време е за нов план. Да те отървем от гипса. Помниш ли как се почувства вчера? Когато костта ти се счупи. Само как изпищя! Обзалагам се обаче, че можеш да пищиш и по-силно. Толкова силно, че Дендонкър и момчетата му мигом да дотичат. Така ще ми спестиш усилията да ги издирвам един по един.