– Няма да го направиш.
Задвижих острието напред-назад. То проряза гипса без никакво усилие. Мъжът стоеше като хипнотизиран, вперил поглед в облачето бял прах, което първо се вдигаше във въздуха, а после се стелеше по земята.
– Спри! – гласът му се бе повишил с една или две октави. – Добре, добре! Какво искаш да питаш?
– Жената, която Дендонкър е отвлякъл. Микаела Фентън. Тук ли е?
– Така мисля.
– Мислиш?
– Не съм я виждал. Но чух други да говорят за нея. Останах с впечатлението, че е тук.
– Къде по-точно?
– В другата половина на сградата. Онази на Дендонкър.
– Каква е тази сграда?
– Предполагам, че е училище, ако съдя по вида ѝ. По-точно, била е училище, но там вече няма деца. Не знам почти нищо. Това е първият ми път тук. Досега не ми позволяваха да влизам в тунела.
– За какво я използва Дендонкър?
– За склад май. За стоката му. За нещата, които качва на самолетите. Виждал съм контейнерите. Мисля, че има и работилница. Може би и офис.
– Какво правят в тази работилница?
Мъжът наведе глава. Не отговори. Продължих да режа гипса.
– Там има някой, който работи за Дендонкър. Само това знам.
Ножчето замря в ръката ми.
– Бомби ли прави?
– Възможно е. По всяка вероятност… Виж, напълно съзнателно не се интересувам от това място. Има неща, които е по-добре човек да не знае.
– Добре. Колко души има там?
– Самият Дендонкър и още трима. Поне. Местни хора. Понякога дори половин дузина. Не ги познавам. Не съм ги виждал преди. Според мен Дендонкър им няма особено доверие. Те се грижат за стоката – приготвяне, разфасоване, транспортиране. Плюс онези тримата, които слязоха в града. Чакаме ги да се върнат.
– Няма нужда да ги чакате. – Сгънах ножчето и го прибрах в джоба си. – Няма да се върнат.
Пуснах крака му. Той успя да се стегне и глезенът му спря на милиметри от земята. После се претърколи на четири крака и се изправи, стъпвайки на здравия си крак.
– Какво се е случило с тях? – попита мъжът и закуцука, докато вземе патериците си.
– Приятелите ти се оказаха големи каръци и претърпяха злополука – свих рамене аз.
Човекът на Дендонкър се престори, че се връща зад бюрото. А после се завъртя рязко. Вдигна патерицата в дясната си ръка и замахна. Опита се да ме прониже в слабините. Аз се отместих две педи встрани. Сграбчих патерицата. Пристъпих напред. И го ударих. Нанесох му хубав ъперкът. Мъжът политна във въздуха. Другата му патерица падна на земята. Миг по-късно я последва и тялото му. Той се просна по гръб между релсите и застина неподвижно. Обърнах го по корем. Стегнах китките му с кабелна връзка. Взех пистолета му. Оказа се "Колт 1911". Стар, но добре поддържан. Сгънах в коляното единия крак на мъжа. Използвах друга връзка, за да го пристегна към една от халките на колана на панталона му. После го вдигнах и го стоварих върху дрезината. Запратих след него и патериците му.
38.
Бюрото, зад което стоеше мъжът с патериците, охраняваше входа към огромно помещение, което наподобяваше фабричен цех. Покрай едната стена бяха строени в редица четири гигантски бойлера. Срещу тях бяха разположени четири също гигантски резервоара за вода. Таванът бе скрит зад плетеница от масивни тръби. Някои имаха топлоизолация, други бяха само боядисани. Тръбите се виеха във всички посоки. В далечния ъгъл имаше врата. Това бе единственият изход, който виждах. Освен тунела, разбира се. Прекосих помещението и я отворих.
Вратата водеше към дървено стълбище. Някога явно е било боядисано в бяло, но сега боята се лющеше и от средата на всяко стъпало надничаше оголена дървесина. Предположих, че хората на Дендонкър използват стълбището доста по-усърдно, отколкото са предвиждали някога архитектите. Качих се по него. Бавно. Движех се по края на стъпалата, за да избегна проскърцването им. Горе открих друга врата. Спрях. Ослушах се. Не чух нищо.
Натиснах дръжката на бравата. Не беше заключена. Отвори се лесно и се озовах в ъгъла на кухня. Тя също бе огромна, с бели плочки по стените и плотове от неръждаема стомана. И с всевъзможни печки. Фурни. Микровълнови. Работни маси. Едната стена бе заета от масивни хладилници. Другата – от кухненски шкафове. Избрах един наслуки. Оказа се пълен с консерви боб. Стотици консерви и все миниатюрни. За една порция може би. Предназначена за злояди деца. Странен избор предвид мащабите на оборудването в тази кухня.
Кухнята бе отделена от трапезарията с помощта на плот за сервиране. Нисък. Разположен на височина, подходяща за деца. Той заемаше цялата ширина на помещението. Част от левия край на плота бе подвижна, захваната с панти. Тя бе вдигната, затова минах през нея. Трапезарията бе потънала в сумрак. Имах чувството, че съм попаднал в пещера. Таванът бе висок поне шест метра. Светеше една-единствена крушка, монтирана приблизително по средата. Едва успявах да различа очертанията на предметите наоколо. Подът бе покрит с паркет, нареден като рибена кост. Имаше само една маса. Кръгла. Изработена от бяла пластмаса. Около нея в груб кръг бяха подредени шест стола. Те изглеждаха не на място. Помещението сякаш бе проектирано за дълги, масивни маси, подредени в успоредни редици. А не за евтина градинска мебел. Вдясно имаше двойна врата. Масивна. Не ми позволяваше да видя къде води. Останалата част от стената бе стъклена. Прозрачните панели бяха разделени от тънки метални рамки. Самите панели заемаха цялото пространство от пода до тавана. От другата им страна се процеждаше студена бяла светлина. Пристъпих напред, за да открия източника ѝ, и замръзнах на място.