Липсата на осветление в трапезарията спаси живота ми. Не позволи на онези двамата да ме видят. Мъжете, придружили Дендонкър в моргата. Те се намираха в далечния край на коридора, който започваше от другата страна на двойната врата. Седяха на столове, разположени пред също такава двойна врата. Коридорът бе широк два метра и половина. И дълъг малко повече от шест метра. Той имаше стъклени стени и стъклен таван. Три капандури, разположени на равни разстояния. И осветителни тела с по две флуоресцентни тръби. Те минаваха по цялата дължина на коридора. Бяха много мощни и ярки. Ако човек се намира в ярко осветена зона, очите му трудно могат да различат предмети, разположени на доста по-тъмно място. Което бе добре за мен. Защото онези двамата бяха въоръжени. При това с узита. Интересен избор. Това не бе нито най-лекото, нито най-скорострелното оръжие. Нито пък имаше най-много патрони в пълнителя. Пазарът предлагаше далеч по-добри опции. Който и да било вариант на "Хеклер и Кох МП 5" например. Това бих избрал на тяхно място. Но какво можех да направя сега? Сам? Срещу две узита? Шансовете не бяха на моя страна.
По всичко изглеждаше, че остъкленият коридор води към другата половина на сградата, която бе огледална на тази, в която се намирах. Поне погледната отвън. Нищо чудно вътрешното разпределение да се различаваше. Не виждах причина едно училище да се нуждае от два ученически стола с две кухни и две трапезарии. Предвид пазачите с узита това вероятно бе половината на Дендонкър, както се бе изразил онзи нещастник със счупения глезен. Налагаше се да открия друг вход. За да заобиколя сградата отвън. А това означаваше, че трябва да открия изход.
Пред мен, в края на трапезарията, точно срещу кухнята, имаше две врати. Табелката върху дясната гласеше Директор. Върху лявата – Заместник-директор. Проверих и двете стаи. И двете се оказаха празни. Никакви мебели. Никакви снимки по стените. Никакви шкафове или гардероби. И никакви врати, които да водят навън.
В стената срещу прозорците имаше три врати. Опитах най-близката. Тя водеше до друго просторно помещение. Потънало в същия сумрак. То бе широко колкото трапезарията, но по-дълго, тъй като нямаше кухня. Вдясно, точно до офисите, имаше нещо като сцена. В далечния край се виждаха големи панорамни прозорци. По средата имаше двойна врата, която водеше навън. Другите две страни на правоъгълното помещение бяха заети от шведска стена. От централната греда на тавана висяха три въжета. Те бяха навити на руло на три метра над земята. Предположих, че това е бил физкултурният салон, който е играел ролята и на театрална сцена, и на зала за събирания. Някога. Защото сега бе превърнат в склад за алуминиевите контейнери на Дендонкър.
Въпросните контейнери имаха всевъзможни форми и размери. С колелца и без колелца. Повечето бяха струпани в далечния край на салона. Други бяха подредени в правоъгълници, очертани с цветно тиксо по пода. Правоъгълниците бяха четири. Пред всеки от тях с помощта на бяло тиксо бе изписана дума. Първата бе Изходящи. После: Готови. После Входящи. Накрая: Транзит.
Зоната, обозначена като Изходящи, бе празна. При Готови имаше един контейнер. При Входящи – нито един. При Транзит – два. Отворих контейнера от Готови. Той беше с колелца. Дължината му бе около метър и осемдесет, ширината деветдесет сантиметра, височината метър и двайсет. И беше празен. Пристъпих към онези в "транзитната" зона. Те бяха по-малки. Размерите им бяха метър и двайсет на деветдесет на трийсет. И двата бяха запечатани.