През ключалките минаваха тънки стоманени кабели, захванати с малки метални печати. Счупих най-близкия до мен. И отворих капака. Вътре беше пълно с пари. Пачки двайсетдоларови банкноти. Всичките използвани. От тях се носеше остра сладникава миризма, което ме наведе на мисълта, че са истински. Вторият контейнер бе облицован със син дунапрен. Той също бе пълен, но с картонени кутии. Всичките бяха еднакви по размери. Еднакви по форма. Бежови на цвят. Върху тях нямаше никакви надписи или означения. Избрах една на случаен принцип. Вътре открих пластмасови шишенца. Трийсет и две. Бели, с капачки, които не могат да бъдат отваряни от деца. Извадих едно шишенце. То имаше етикет отстрани. Надписът бе отпечатан с черно и лилаво мастило. Имаше още някакво лого, символи и баркод. И текст: Дилаудид (хидроморфон), незабавно освобождаване, 8 мг, 100 таблетки.
Съдържанието на контейнерите не ми вършеше никаква работа, затова отидох до вратата в стената от стъкло и стомана и надникнах навън. По фасадата на сградата се разливаше жълто-оранжева светлина. Пред мен се простираше паркинг. Имаше места за поне четирийсет автомобила, но само две от тях бяха заети. И двете от джипове. И двата бяха кадилак ескалейд. Целите черни, със затъмнени стъкла, покрити с прах. Стояха много ниско върху окачването си, но равномерно – отпред и отзад, – което означаваше, че най-вероятно са бронирани. Зад тях започваше ограда. Тя бе висока шест метра. Направена от масивна стоманена мрежа. Зад нея минаваше още една, също толкова висока, изработена от същия материал, но разположена на осем метра зад първата. Това означаваше, че всеки, който се опитва да проникне на територията на Дендонкър, ще трябва да среже две огради. Да отдели два пъти повече време. Да увеличи двойно риска да бъде забелязан от охраната.
Огледах се за камери. На всеки стълб от оградата бе монтирана по една. Всичките гледаха навън. Нито една не се движеше, затова тръгнах наляво покрай сградата. Когато наближих ъгъла, чух шум. Някой тичаше. Но не непрекъснато. Ту спринтираше, ту спираше и се обръщаше. Тогава долових и друг шум. Топуркане на боси крака. Приклекнах и надзърнах зад ъгъла. Видях откъде идва странната светлина. От два прожектора, разположени върху триноги като по строителните площадки. Те осветяваха дълъг правоъгълен участък, разположен покрай сградата чак до остъкления коридор. Там четирима души играеха футбол. Вероятно бяха на по двайсет и пет-шест години. И четиримата бяха боси, облечени само в торбести шорти, без тениски. Извадих пистолета, скрих го зад бедрото си и излязох на светло.
Мъжете спряха и ме погледнаха. Най-близкият ми махна с ръка да се присъединя към тях. Отвърнах му с жест, който означаваше: благодаря, но не мога. И продължих. Тръгнах към далечния край на игрището. Четиримата подновиха играта си. Един от тях опита акробатичен удар. Не се получи. Топката отскочи и се затъркаля към сградата. Към стъклената стена на коридора. Мъжът хукна след нея. Онези двамата вътре, с узитата, не реагираха. Може би не забелязаха нищо заради дисбаланса в светлината. А може да бяха свикнали и да не обръщаха внимание.
Погледнато отвисоко, училището наподобяваше буквата Н. Физкултурният салон и столът бяха разположени по едната вертикална линия. Остъкленият коридор бе напречната. Другата вертикална линия би трябвало да е половината на Дендонкър. Надявах се тя да има достатъчно врати и прозорци. Така и се оказа. Във всяка от двете по-къси страни имаше по една врата. И четири в по-дългата страна. Както и четири прозореца. Големи. Размерите им бяха два метра височина и шест метра ширина. Но те не ми вършеха работа, тъй като бяха покрити. При това не с дъски, а със стоманени плоскости. Дебели над сантиметър. Захванати със секретни болтове. От онези, които използват по строежите на луксозни сгради, за да държат крадците по-надалече. Нямаше как да мина през тях. Нито можех да се кача на покрива. Водосточните тръби бяха отрязани на височина пет метра над земята. Не можех и да влетя в сградата с кола. Протежението ѝ бе осеяно с огромни бетонни полукълба с диаметър един и двайсет. Подсилени със стоманени пръти. Разстоянието между тях бе не повече от деветдесет сантиметра. Единственият начин да се влезе в сградата бе с танк. Или експлозиви. Не разполагах нито с едното, нито с другото. При това положение единственото място, откъдето да проникна, оставаше остъкленият коридор. Трябваше да преосмисля плана си. Да проявя повече креативност.
Не забелязах нищо интересно между дългата страна на сградата и оградата. Нищо освен голямо парче земя, покрито с мека гумена настилка. Вероятно някога това е било игрище. Сега мястото бе празно, затова тръгнах към следващия ъгъл. Озовах се пред нещо като барака, построена от бетонни тухли, боядисани в бяло, с покрив от гофрирана ламарина. Дървената врата бе заключена с катинар. Нов. Масивен. Прозорецът бе разположен на височината на главата ми. Той имаше решетка, но не и стъкло. Запалих клечка кибрит. Надигнах се. Надзърнах. И веднага угасих клечката. Бараката бе пълна с цилиндрични предмети с равни основи и остри върхове, насочени към тавана. Артилерийски снаряди. Строени в двайсет редици от по петнайсет. Най-малко. Изглеждаха в лошо състояние. Корпусите им бяха ръждясали и корозирали. Някои бяха издраскани и очукани. Съвсем не изгарях от желание да се забърквам в това.