Открих друга постройка, разположена на три метра от тази. Тя бе по-малка. С формата на куб, макар и леко неправилен. Стените ѝ едва ли бяха дълги повече от метър. Цялата бе метална, включително покрива. Или капака? В горната част на стените бяха пробити малки дупки с диаметър два-три сантиметра. Предната стена бе окачена на панти и играеше ролята на врата. Тя бе леко открехната. Отворих я по-широко. Запалих нова клечка кибрит и огледах вътре. Помещението бе празно, но със сигурност бе използвано наскоро. Може би тук бяха държали животни, ако съдех по миризмата. А може и помещението да бе част от схемата за отвличания и разпити на Дендонкър. Защото това бе място, в което никой не би искал да се озове. Особено когато напече обедното слънце.
39.
Завърших обиколката на сградата и се върнах вътре. Стигнах до физкултурния салон, който се намираше срещу ученическия стол. И приклекнах пред вратите, които водеха към остъкления коридор. Почуках. Както го правех във военната полиция. Очаквах да се случи едно от следните три неща. Мъжете от другата страна на вратата да не ми обърнат внимание. Да повикат подкрепление. Или да решат сами да проверят какво става.
Първата опция не ме устройваше. Можех да се справя с втората. Но се надявах на третата. Всъщност се надявах единият от хората на Дендонкър да остане на мястото си, а другият да дойде до вратата. И да я отвори. Това щеше да бъде лявото крило, ако съдех по начина, по който се затваряха двете ѝ половини. Вратата щеше да се отвори навън, в коридора, след което щеше да се появи или пистолетът, или главата му. За мен беше безразлично кое от двете. Бях готов да сграбча каквото и да се появеше през вратата. Щях да дръпна рязко мъжа навън. Да извия врата му. И да го направя бързо, преди вратата да се затвори. После щях да взема узито и да стрелям през отвора. Свършеха ли ми патроните, щях да вляза вътре с пистолет в ръка. Ако все още се налагаше. Ако мъжът вътре не бе заприличал на швейцарско сирене. После щях да взема ключа, транспондера или какво бе необходимо, за да отворя другата врата. Така щях да разбера какво охраняват тези двамата. Или кого. Вероятно Дендонкър. Надявах се там да открия и Фентън.
Не последва никаква реакция след първото ми почукване, затова опитах отново. Миг по-късно чух стъпки. Тежки. Целеустремени. Вратата се отвори. Лявата, както бях предположил. Появи се Мансур. Но не надникна навън, както очаквах. Не спря. Просто мина през вратата и продължи по коридора.
Изправих се. Вратата вече се затваряше, но това бе най-малкият ми проблем. Мансур се обърна с лице към мен. И се ухили. Лявата му буза бе посиняла, охлузена, подута. Тя носеше спомена от лакътя ми онази сутрин. Опитах се да нанеса къс прав върху пострадалата вече половина на лицето му, но той предугади удара ми. Извърна се надясно, след което се нахвърли върху мен. Беше бърз. Удивително бърз предвид габаритите му. Вдигна коляно. И то високо. Миг по-късно огромният му крак полетя напред. Целеше се в корема ми. Ако беше попаднал, щях да усетя удар като от топка за боулинг. Вътрешните ми органи щяха да станат на пихтия. Тялото ми щеше да политне към вратата. Може би дори през вратата.
Това щеше да сложи край на играта, тук и сега. Не можех да го допусна, затова направих крачка встрани и се хвърлих напред. Сграбчих бедрото му. Притиснах го към мен и забих ръба на дланта си в брадичката му. Мансур отметна глава назад. Ударът ми бе доста силен. Не беше най-добрият, но въпреки това би съборил по гръб повечето хора. Не се съмнявах в това. Усетих, че Мансур залита назад. Реших, че съм свършил половината работа. Отпуснах хватката върху крака му. Приготвих се да го изритам, щом падне на земята. Това беше грешка. Мансур наистина залиташе и падаше. Но нарочно. Изведнъж и двете му ръце се устремиха към мен. Сключиха пръсти зад гърба ми и ме увлякоха със себе си. Невъзможно бе да остана на крака. Та той тежеше четирийсет-петдесет килограма повече от мен. Освен това инерцията бе на негова страна.