Паднахме лице в лице, със сплетени ръце и крака, но все пак аз бях отгоре. В момента, в който гърбът на Мансур удари земята обаче, той завъртя крака, усука се в кръста и приклещи ръцете ми. Изгубих всякаква опора. Миг по-късно си разменихме позициите. Аз се озовах под него. Не можех да помръдна. Не можех да дишам. Здравата бях загазил. Аз го знаех. Той би трябвало да го разбира. На Мансур не се налагаше да прави нищо, освен да ме държи здраво. Да остави теглото му да свърши цялата работа. Той обаче бе нетърпелив. Или просто искаше да се изфука. Издърпа ръцете си изпод мен. Плъзна колене напред и вдигна гръдния си кош. Поех си въздух. Мансур се наведе напред и обхвана главата ми с ръце. Усетих палците му да пълзят по лицето ми. Явно търсеха очите ми. Нямах представа дали целта му е да ме ослепи, или е намислил нещо друго. Например да счупи черепа ми или да повдигне главата ми и да я удари в пода.
Не изчаках да разбера. Сграбчих китките му и дръпнах рязко ръцете си надолу, към кръста. Едновременно с това се оттласнах от пода с пети, при което повдигнах бедра. Това движение би катапултирало във въздуха всеки друг противник. Мансур обаче се повдигна едва-едва. Една педя най-много. Но и това ми бе достатъчно.
Претърколих се и скочих на крака. Мансур вече бе започнал да се изправя, затова го изритах в корема. Подобен ритник би изпратил футболна топка извън пределите на стадиона, чак в другия край на паркинга. Мансур се озова отново по гръб и щом понечи да седне, аз отново го изритах, този път в главата. Той се претърколи. Аз го последвах. Той се опита да стане. Не можех да го позволя. Това е най-важното правило. Когато противникът ти лежи на земята, трябва да го довършиш. Без колебание. Без да му даваш втори шанс. В случая ми трябваше само още един ритник. Замахнах с крак. Избрах мястото. И чух вратата зад гърба ми да се отваря.
– Спри! – каза мъжки глас. Тих. Дрезгав.
Беше Дендонкър.
Гласът приближи.
– Мръднеш ли, тя умира. А после и ти.
Погледнах през рамо. Дендонкър не беше сам. От едната му страна стоеше мъжът със светлия костюм и узи в ръце. От другата бе Фентън. Тя използваше стара дървена патерица, за да пази равновесие. Десният ѝ крачол висеше празен. Около врата ѝ бе наметнато въже. Другият му край беше в дясната ръка на Дендонкър. Той го стискаше с единствените си оцелели пръсти, палец и показалец. В лявата си ръка държеше нож с дълго, тънко острие. Досущ като онези, които британските командоси са използвали по време на Втората световна война. Нож, създаден с една-единствена цел. Убийство. При това с максимална ефективност. Дендонкър бе опрял върха му в гърлото на Фентън.
– Не го слушай! – обади се тя с дрезгав глас. – Убий мръсното копеле!
– Няма да го направи – отвърна Дендонкър с блеснал поглед. – Той положи доста усилия, за да те открие. Иска те жива. И дори да промени мнението си и да реши, че не си струваш труда, той не е глупак. Знае, че има бързи ръце и крака. Но те не са по-бързи от деветмилиметров куршум. Освен това не е нужно никой да умира. Имам предложение. Нещо много просто. Много ясно. Приемете ли го, всеки ще продължи по пътя си, без да пострада ни най-малко. Какво ще кажеш, Ричър? Искаш ли да чуеш предложението ми?
40.
Истината бе, че нямах никакво желание да слушам идеите на Дендонкър. Абсолютно никакво. Но нямах желание и горилата му да ме застреля. Освен това не исках да виждам Фентън с въже на врата и нож в гърлото.
– Махни въжето – казах аз. – Свали ножа. Тогава ще изслушам предложението ти. Но не обещавам нищо.
Дендонкър искаше да разговаряме в това, което нарече свой кабинет. За да стигнем до там, трябваше да минем през двойните врати, остъкления коридор и още една двойна врата в края му. Мъжът с черния костюм я отключи. Той поднесе ключодържателя си към бял правоъгълник, монтиран върху рамката на вратата. Предположих, че редом с ключовете му е закачен и транспондер. Вероятно като онзи, който бях открил у Мансур, когато го бях претърсил в моргата, но не можех да бъда сигурен.
Мъжът не влезе през вратата, а отстъпи крачка встрани. Дендонкър мина покрай него и влезе първи. Аз го последвах, а зад мен вървеше мъжът със светлия костюм. Следваше ме отблизо, но не достатъчно, за да сграбча с лекота него или узито. Продължихме по друг коридор, който завиваше под прав ъгъл. Той минаваше по цялата дължина на тази половина от сградата. В двата му края имаше по една врата. Дръжките на бравите им липсваха. Това ми се стори логично. Нали самите врати бяха покрити с метални плоскости от външната страна. Едната страна на коридора бе заета от прозорци, които се простираха от пода до тавана и гледаха към трапезарията. Другата страна на коридора бе стена, боядисана в бяло, с четири врати. Две, разположени вляво от връзката с остъкления коридор, и две – вдясно. Всяка врата имаше прозорче. Стъклото бе армирано и покрито с вестник от другата страна. Вестниците бяха пожълтели от времето. Всички заглавия, които успях да видя, бяха на испански.