Дендонкър ни поведе вдясно. Дочух зад гърба си стъпки, които водеха в обратната посока. Обърнах се през рамо и видях Мансур да отвежда Фентън, като я придържа за лакътя. В сравнение с дланта му ръката ѝ изглеждаше слаба като вейка. Все пак движенията ѝ изглеждаха достатъчно свободни. Нищо не показваше, че са я наранили. Което бе добре. За тях.
Дендонкър подмина първата врата и спря пред следващата. Тази в края. Отвори я с обикновен ключ. Влезе и запали осветлението. Шест чифта флуоресцентни тръби примигнаха на тавана и се събудиха за живот. Част от помещението вдясно бе отделена със стена. Беше квадратна, а на двете врати, които водеха към нея, пишеше Момчета и Момичета. Право пред нас имаше широк прозорец и друга врата. И двете бяха покрити с метални плоскости отвън. На стената вляво имаше дъска, която бе избърсана до блясък. Явно помещението някога е било класна стая. Това бе очевидно. Следите по пода показваха къде са били разположени чиновете на децата. Видях, че те са били подредени във формата на конска подкова, отворена към дъската. Бюрото на учителя бе оцеляло. То бе поставено по диагонал в далечния ляв ъгъл. До него стоеше кухненски стол с метални крака и оранжева пластмасова седалка. В кръг по средата на стаята бяха подредени половин дузина от същите столове. До стената вдясно имаше канапе с протрита кожена тапицерия, а до него – ниска библиотечка, отрупана с учебници по физика. И два романа на френски най-отгоре. От другата страна бе разположено походно легло. Армейско. С метална рамка, боядисана в масленозелено. И възглавница в бяла памучна калъфка. Само една. Плюс идеално опънат бял чаршаф. На пода стоеше малък дървен сандък. Отвън не проникваше слънчева светлина. Нито пък чист въздух. Помещението не бе подходящо за работа или нощувка.
Дендонкър тръгна надясно.
– Иди до стената. Застани широко разкрачен. Сигурен съм, че няма да ти е за пръв път.
– Една минута – отвърнах аз и влязох в тоалетната на момчетата, преди мъжът със светлия костюм да ме спре.
Вътре имаше две кабинки. Два писоара. Два умивалника. И два сешоара. Всичко изглеждаше малко, старо, очукано, но чисто. Не видях много възможности да скрия нещата, които носех. Имах два пистолета и нож. Не се притеснявах, че могат да ми ги вземат, тъй като лесно можех да ги заменя с други. Телефонът ме притесняваше повече. Бях звънял на Уолуърк от него. А също и на Соня. Не исках Дендонкър да проследи номерата им.
Замислих се дали да не счупя телефона и да го пусна в тоалетната, но не знаех дали налягането на водата ще бъде достатъчно силно, за да свърши работа. В противен случай щях да привлека внимание върху факта, че се опитвам да скрия нещо. Затова размислих. Всички телефони, които бях взел от хората на Дендонкър, бяха чисти. Той несъмнено бе свикнал с подобна практика. Едва ли щеше да види нещо необичайно в нея. Надявах се. Затова просто изключих звука на телефона. Влязох в менюто и изтрих всички обаждания. Прибрах го в джоба си. Махнах с ръка под сешоара, за да го включа. И се върнах в класната стая.
Дендонкър стоеше между двете врати. Въртеше се на място като петгодишно хлапе. Обърнах се, опрях ръце на стената и застанах неподвижно, докато ме претърси. Той се справи доста професионално. Прекалено театрално, но все пак компетентно. Когато приключи, Дендонкър ми върна паспорта и парите, но задържа четката за зъби и останалите ми вещи.
– Ела – каза Дендонкър и тръгна към наредените в кръг столове. – Седни.
Последвах го и се настаних срещу него.
Дендонкър не каза нищо. Просто седеше и ме гледаше. Коленете му бяха допрени. Ръцете му лежаха върху бедрата. Главата му бе леко наклонена настрани. Приличаше на човек в старчески дом, който очаква началото на някаква сбирка и изгаря от любопитство да научи повече за новодошлите. Но ако той си мислеше, че мълчанието ще ме предразположи да говоря, не бе познал.
Дендонкър се отказа след две минути. Той прокара оцелелите два пръста на дясната си ръка през оредялата си коса и облиза устни.