– Е, да се залавяме за работа. Но първо искам да ти задам един въпрос. За кого работиш, Ричър?
– За никого.
– Добре. Значи си свободен играч. Наемник. Кой те нае?
– Никой.
– Все някой го е направил. И аз знам кой. Можеш да изречеш името му. Няма да проявиш неконфиденциалност.
– Никой не ме е наел.
Дендонкър ме погледна право в очите.
– Надир Халил. Нали? Достатъчно е да кимнеш. Не е необходимо да изричаш името му.
– Никога не съм го чувал.
Дендонкър замълча за момент. Лицето му остана безизразно. Не можех да преценя дали изпитва облекчение, или разочарование.
– Добре – поклати глава той. – Да се върнем на моето предложение. А то е съвсем просто. Елементарно. Никой няма да пострада. Изпълниш ли го, ти и приятелката ти ще отлетите свободни като птички. Как ти звучи?
Не казах нищо.
– Работата е свързана с шофиране. И с малко физически труд, който не би трябвало да е проблем за човек с твоите габарити. Задачата ще отнеме три дни. Ще ти дам маршрута, по който да пътуваш, ще платя храната по пътя и две нощувки в хотел. Става въпрос за хубави хотели. После, когато пристигнеш на мястото, ще оставиш стоката. Всъщност това е само един предмет. Виждаш ли? Лесна работа. Да разбирам ли, че приемаш?
– Не приемам.
– Може би не се изразих ясно каква е алтернативата. – Дендонкър кимна към мъжа с узито. – Пустинята наоколо е достатъчно обширна. Пълна с хищници. Никой никога няма да открие телата ви. Нито твоето, нито на приятелката ти.
– Отговорът ми остава не. Не съм момче за поръчки. Освен това е по-добре да загинат двама души, отколкото петдесет.
– Нищо не разбирам – престори се на объркан Дендонкър. – Какви петдесет жертви?
– Това, което искаш да доставя някъде. Знам какво представлява.
Бръчки прорязаха челото на Дендонкър.
– Устройството е напълно безвредно. Давам ти думата си.
Не казах нищо.
– Не знам какво си чул, но ако мислиш, че ще превозваш нещо опасно, явно си бил подведен. – Дендонкър стана и каза: – Ела. Сам ще се убедиш.
41.
Дендонкър ме поведе към следващото помещение по коридора. То се оказа поредната класна стая. Формата ѝ бе същата като офиса на Дендонкър. Както и размерите. Разположението. Същите тоалетни. Същият широк правоъгълен прозорец и същата врата навън, покрити със стоманени плоскости. Същата студена бяла светлина. Още едно походно легло, разположено до стената, с тази разлика, че тук имаше две възглавници и едно зелено одеяло върху чаршафите. А вместо наредените в кръг столове по средата на стаята сякаш бе изсипан целият инвентар на мобилна работилница. Видях сгъваема метална работна маса с менгеме, от което висяха два чифта предпазни очила. До нея стоеше количка с две големи газови бутилки, привързани с верига. Едната бе по-голяма от другата. Предположих, че това са кислород и ацетилен. Те бяха свързани с гъвкава тръба с накрайник. Видях още четири шкафчета е инструменти с безброй чекмеджета. Всичките бяха олющени и очукани. Очевидно бе, че са доста използвани.
Дендонкър прекоси стаята и застана до стената вляво, встрани от дъската. В края на редицата от артилерийски снаряди. Девет на брой. Разделени на три групи по три. Снарядът в центъра на всяка тройка сочеше нагоре. Един бе завъртян надясно и един наляво. Всеки от трите снаряда бе поставен върху метална основа, която наподобяваше поднос. Страните на подноса бяха високи десетина сантиметра и във всеки ъгъл имаше колело.
– За това става въпроса – Дендонкър посочи снарядите. – За едно от тези устройства. Те генерират дим. Това е всичко. Нищо вредно. Нищо опасно.
Не помръднах от мястото си до вратата.
Дендонкър примигна няколко пъти и впери поглед в далечината, сякаш се опитваше да направи някакво сложно изчисление наум.
– Добре. Разбирам проблема. Ето какво ще направим. Избери си едно.
Не помръднах.
– Първоначалният план бе да използваме три, но решихме, че едно ще свърши по-добра работа. Избери си някое. Ще го изнесем навън и ще го включим. Сам ще се убедиш, че е напълно безвредно.
Прецених, че след като Дендонкър е готов да жертва една от бомбите си, ще бъде лудост да не му позволя да го направи. Така впоследствие щях да имам една грижа по-малко. Затова застанах пред редицата от снаряди. Огледах ги внимателно. Видях, че корпусите на всички са пробити. Дупките бяха кръгли, с диаметър един сантиметър, разположени точно под мястото, където се поставят носовите конуси. От една от дупките на всеки снаряд излизаше тръба. Тръбите бяха изработени от черен каучук и водеха надолу, към помпа, монтирана в средата на всяка количка. Помпите на свой ред бяха свързани с акумулаторни батерии. От онези, които се монтират на малолитражни автомобили или косачки за трева. Всеки акумулатор бе свързан с часовник и мобилен телефон. Часовниците бяха дигитални. От тях бяха останали само корпусите, но не и каишките. Бяха стари модели на "Касио". Брат ми Джо имаше подобен в началото на 90-те. Часовниците бяха прикрепени върху снарядите в лявата част, а телефоните – върху снарядите в дясната част на всяка количка. Телефоните имаха истински клавиатури и малки дисплеи. Изглеждаха съвсем стари и обикновени, но солидни, надеждни. Вероятно щяха да се окажат излишни, ако часовниците свършеха своята работа.