Стаята бе същата като кабинета на Дендонкър и работилницата, просто разположението бе огледално. Тоалетните бяха вляво, а дъската – вдясно. Обзавеждането ѝ се състоеше от едно-единствено походно легло. Разположено в средата на стаята. Захванато с винтове за пода. На него седеше Фентън. Тя хвана патерицата си, изправи се и направи една крачка към мен.
Вратата се затръшна зад гърба ми. Стъпките на Мансур заглъхнаха по коридора. След трийсет секунди обаче те се върнаха. Вратата се отвори и в стаята влетя матрак. Направих крачка встрани, за да не ме удари. Матракът бе тънък, на бежови и масленозелени райета. Целият бе в петна. Вероятно Мансур го бе взел от работилницата. Без да си направи труда да донесе чаршафите и одеялото. Да не говорим за възглавниците.
– Лека нощ, тъпаци! – каза той и затръшна вратата отново.
Чух го да заключва, след което два чифта стъпки заглъхнаха в далечината.
Фентън закуцука около падналия на пода матрак, скъси разстоянието помежду ни и ме прегърна със свободната си ръка. Придърпа ме към себе си и опря глава на гърдите ми.
– Не мога да повярвам, че си тук! – каза тя, след което ме пусна и отстъпи крачка назад. – Не биваше да идваш. Знаеш го, нали? Къде ти беше умът?
– Аз съм като котките. Имам девет живота. Не е толкова лесно да се отърве човек от мен.
– Не е смешно. Сега и двамата сме загазили. И то здравата. Честно казано, не виждам никакъв изход. Нито за мен, нито за теб.
Поклатих глава:
– Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Дай ми три дни и ще се прибереш у дома жива и здрава.
Фентън вдигна свободната си ръка, посочи ухото си, после описа кръг, обхващайки стаята.
– Мога само да ти благодаря. И да ти се извиня, че те забърках в тази история.
– Няма нищо – отвърнах аз, взех матрака и го разположих на пода, на два метра от леглото. – Не се притеснявай. – Повторих сигнала ѝ, който означаваше, че е възможно някой да ни подслушва. – Сключих сделка с Дендонкър. Ще свърша една работа, след което ще пусне и двама ни.
– О! – Фентън завъртя театрално очи. – Добре. Това наистина ме успокоява.
Отидох до тоалетната и когато се върнах, видях, че тя е свалила матрака от леглото си и го е разположила на пода до моя. Бе простряла чаршафа си така, че да покрива половината от двата матрака, и ми бе дала едната си възглавница.
– Ще загасиш ли лампата? – попита Фентън.
Натиснах ключа и тръгнах бавно напред, докато кракът ми не опря в матрака. Легнах и сложих глава върху възглавницата, но не събух обувките си. Исках да съм готов за онова, което ще ми донесе утрото, каквото и да е то. Не изпитвах никакво доверие към Дендонкър. И нямах абсолютно никакъв проблем да си представя как Мансур и приятелчетата му замислят някоя тъпа комбинация как да се отърват от мен.
Миг по-късно Фентън седна на своя матрак. Чух как патерицата ѝ изтрака по пода. Усетих я да ляга до мен. Тя остана неподвижна за секунда, след което се приближи към моята половина на импровизираното легло. Долепи се до мен. Почувствах топлия ѝ дъх върху врата си. После Фентън потрепна рязко, сякаш бе получила конвулсии. Нещо падна върху главата ми. Нещо, което вонеше ужасно. На смесица от дизелово гориво и мухъл. Беше одеялото ѝ. Ако съдех по теглото му, тя го бе сгънала няколко пъти. За да приглуши звука.
– Къде сме? – прошепна Фентън.
– Не знаеш ли? – отвърнах ѝ също шепнешком.
– Сложиха ми качулка на главата. Накараха ме да сляза по някаква стълба. Имах чувството, че съм попаднала в тунел. В другия му край пак имаше стълби.
– Ние сме в Мексико. Тунелът всъщност е голяма канализационна тръба, която минава под границата.
– Как разбра за него?
– Много съм добър в издирването на хора, забрави ли?
– Каза, че си много добър в залавянето на хора. Този път май нас ни заловиха.
– Не се тревожи. Това е временно.
– Защо дойде?
– Чух, че си загазила. И реших, че ти би направила същото за мен.
– Дойде да ми помогнеш ли?
– И да намеря Дендонкър.
Фентън въздъхна.
– Надявах се… Не, забрави! Това е глупаво!
– Кое?
– Надявах се да донесеш новини. За Майкъл. Че е жив.
Не казах нищо.
– Е – попита Фентън след малко, – какво следва оттук нататък?
– Дендонкър ще ме пусне утре сутринта. Ще се върна за теб.
– Смяташ ли, че ще ме остави жива достатъчно дълго?
– Гарантирам ти го.
– Защо му е да го прави?
– Убеден е, че се налага. За да получи това, което иска.