Механиците престанаха да се взират в компютъра си и тръгнаха към единствения хангар с отворени врати. Агентът прибра телефона и се настани зад волана на сребристия си крайслер. Пилотът се качи в кабината на хеликоптера. Силуетът на машината ми бе добре познат. Моделът бе Сикорски UH-60M, цивилна версия на "Блек Хоук", който армията използва. Този обаче имаше повече антени от обичайното. И колела вместо плазове. Имаше заплашителен вид. Вид на хищник, а не на товарен кон. На опашката имаше регистрационен номер, но не и надпис или лого, който да подскаже на коя агенция принадлежи хеликоптерът. Само дискретен надпис в сиво СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ, разположен в задната част на фюзелажа. Хвърлих раницата си отзад, качих се, затворих вратата, избрах седалка, обърната назад, закопчах колана и си сложих слушалките.
Пилотът започна предполетната проверка и когато роторите се завъртяха и хеликоптерът се заклати върху колелата си, нетърпелив да се откъсне от земята, чух глас по интеркома.
– Извинявай за представлението – заяви пилотът. – Трябваше да се погрижа онези тримата да чуят, че отказвам да прекося границата. За всеки случай.
– В случай на какво?
– Че ни хванат. Слушай какво ще направим. Ще заходя за кацане точно до оградата, както обещах да направя. Но ще бъдем в пустинята. Вятърът е непредвидим. Възможно е да ме отклони от курса в последния момент. Да ме отклони на юг, имам предвид. Само няколко метра. Там обаче има термодатчици. Затова ще трябва да скочиш от един метър височина. Ще задържа тази позиция в продължение на две-три секунди. Колелата ми никога няма да докоснат мексиканска земя. Но ако, без аз да знам предварително, се възползваш от ситуацията и решиш да скочиш от хеликоптера, не бих могъл да направя нищо, за да те спра.
– Ще се получи ли?
– Разбира се. Винаги правим така.
……
Пътуването от училището, превърнато от Дендонкър в щаб на незаконните му операции, до хотела в Биг Спринг ми бе отнело дванайсет часа. Включително прехода в тунела. Връщането ми отне по-малко от пет часа, включително три-километровия преход от мястото, на което скочих. Полетът мина спокойно. Пилотът си знаеше работата. Той летеше бързо и уверено. Аз подремнах, доколкото ми позволяваха воят на роторите и потракването на различните машинни части.
Събудих се, когато хеликоптерът зависна на шест метра над земята. Пилотът бе отличен актьор, почитател на метода на Станиславски, предполагам. Разкопчах колана, свалих слушалките и отворих вратата. Силен шум нахлу в кабината. Низходящата въздушна тяга едва не ме изхвърли навън. Не виждах земята. Метър, бе казал пилотът. Перспективата да скоча в непрогледен мрак никак не ме блазнеше. За каквото и разстояние да ставаше въпрос. Но после усетих, че хеликоптерът започва да се издига. Нямах време за губене. Скочих. Краката ми докоснаха земята. Наведох се. И останах приведен, докато шумовете и вихрите не се отдалечиха достатъчно.
Първата ми задача бе да проверя мобилния телефон. Не бях получил съобщение от Уолуърк. Това означаваше, че не са местили камиона.
Засега.
Извадих черен суичър от раницата – първата вещ, която бях помолил Уолуърк да ми осигури – и го облякох. Донякъде за да се слея с мрака, донякъде за да се предпазя от нощния студ в пустинята. След това тръгнах. Бързо, но внимателно. Стъпвах по пясък и дребни камъчета. А това много затруднява безшумното придвижване. Беше тъмно. Повърхността бе неравна. Тя ту се издигаше, ту се спускаше на непредсказуеми интервали, да не говорим, че бе осеяна с дупки и оврази. Лесно можех да си изкълча глезен. Да не говорим, че нямах представа каква компания ме очаква в мрака. Змии. Скорпиони. Паяци. Нямах намерение да се срещам отблизо с тях.
Идвах от запад, затова светлините на американската половина на града оставаха от лявата ми страна. Продължих напред, докато не приближих външната ограда на училището на такова разстояние, на което камерите да не ме засекат.
В сградата цареше тъмнина. И в двете ѝ половини. А също и в двора. Всичко бе обгърнато в сенки с изключение на остъкления коридор. Той грееше, окъпан от светлина. Откъдето и да минех, рискувах да ме забележат. А нямаше друг начин да проникна в половината на Дендонкър.
Проверих телефона. Нищо от Уолуърк.
Засега.
Беше два без пет през нощта. При други обстоятелства бих предпочел да се подслоня някъде за час-два. И да започна атаката си към четири сутринта. Това бе любимото време на КГБ за извършване на арести. Защото тогава хората са най-уязвими в психологически аспект. Руснаците са стигнали до този научен извод, след като са анализирали куп информация. Тази нощ обаче не можех да си позволя лукса да чакам. Два часа бяха предостатъчни човекът от ЦАТВУ да наложи решението си да преместят бомбата. Предостатъчно време късметът на Фентън да ѝ изневери.