— Кво стоиш? — рязко попита Бейфъс. — Да не чакаш да те цункаме? Няма ли да кажеш нещо остроумно? Жалко.
Гласът му заглъхна монотонно. Намръщи се и взе един молив от бюрото. С бързо движение го счупи и протегна към мен двете половинки.
— Давам ти една хилава възможност да се оневиниш, иначе ей така ще те строша — произнесе тихо, без следа от усмивка. — Върви да разчистиш цялата бъркотия. Иначе за какво мислиш, че те пускаме? Маглашан ти дава само отсрочка. Използувай я.
Вдигнах ръка и потърках устните си. Имах чувството, че устата ми е претъпкана със зъби.
Бейфъс наведе очи, взе лист хартия и се зачете. Кристи Френч се извъртя, вдигна крака на бюрото и се зазяпа през прозореца към паркинга. Оранжевата царица спря да пише на машината. Стаята внезапно се изпълни с тишина, тежка като клисав хляб.
Излязох, като порех тишината, сякаш плувах под вода.
Глава 25
Кантората беше празна. Никакви дългокраки брюнетки, нито момичета с очила. Нямаше дори мургави мъже с гангстерски очи.
Седнах зад бюрото и се загледах в умиращия ден. Шумът от прибиращите се коли бе утихнал. Неоновите светлини оттатък булеварда примигваха една към друга. Трябваше да правя нещо, но не знаех какво. И без това щеше да е излишно. Разтребих бюрото, заслушах се да чуя тракането на кофа по плочките в коридора. Прибрах всички документи в чекмеджето, оправих чашата с писалките, извадих парцал и избърсах стъклото, после и телефона. Стана тъмно, петмезено. На никого няма да се обадя тази вечер. И никой няма да ме потърси. Сега вече не. И може би никога.
Прибрах парцала, както си беше с прахта, облегнах се назад и останах така, без да пуша, без дори да мисля. Празен човек. Без лице, без смисъл, без личност, почти без име. Не ми се ядеше. Не ми се и пиеше. Бях страница от миналогодишен календар, захвърлена на дъното на кошчето за боклук.
Затова придърпах телефона и набрах номера на Мейвис Уелд. Звън, звън, звън. Много дълго звъниш, Марлоу. Сигурно няма никой. За теб никой никога не си е вкъщи. Затворих. А сега на кого искаш да се обадиш? Имаш ли приятел, който би пожелал да чуе гласа ти? Не. Нямаш.
Остави телефона, може да звънне. Нека се обади някой, за да ме включи отново в редиците на човечеството. Ако ще да е полицай. Дори някой Маглашан. Не е задължително да ме харесва. Просто искам да сляза от тази замръзнала звезда.
Телефонът иззвъня.
— Амиго! Случиха се неприятности. Големи неприятности. Тя иска да те види. Харесва те. Мисли те за почтен.
— Къде е?
Не беше въпрос, а просто звук, излязъл от гърлото ми. Засмуках студената лула, облегнах глава на ръката си, загледан замислено в телефона. Все пак можех да разговарям с този глас.
— Ще дойдеш ли?
— Тази вечер бих правил компания и на болен папагал. Къде да отида?
— Аз ще те закарам. След петнайсет минути ще бъда отпред. Там, където отиваме, не се стига лесно.
— Ас връщането как сме? Или не ни пука? Но тя вече бе затворила.
Слязох в закусвалнята — имах време за две чаши кафе и сандвич с топено сирене и два резена ерзац-шунка — като мъртви риби в тинята на пресушен басейн.
Явно не съм наред. Хареса ми.
Глава 26
Колата й беше черен спортен мъркюри с вдигнат гюрук. Когато отворих вратата, Долорес се плъзна по седалката към мен.
— Ти ще караш, амиго. Много мразя да шофирам. Светлината от дрогерията хвърли отблясъци върху лицето й. Пак бе сменила дрехите си, но гамата бе спазена — всичко черно, с изключение на огненочервената риза. Панталони и свободно горнище, като спортно мъжко сако. Облегнах се на вратата.
— А защо тя не ми позвъни?
— Нямаше как. Нито знаеше телефонния ти номер, нито имаше достатъчно време.
— Защо?
— Трябваше да се обади, докато някой излезе за малко от стаята.
— Откъде?
— Не знам как се казва улицата. Но мога да открия къщата. Затова именно дойдох. Хайде, моля те, влизай и да побързаме.
— Може да вляза. А може и да се въздържа. Годините и артритът са ме направили предпазлив.
— Дай ти само да се шегуваш. Странен човек си.
— Шегувам се само когато е уместно. Иначе съм съвсем обикновен човек с една-единствена глава, към която са се отнасяли много зле. И винаги е започвало по този начин.
— Ще се любим ли довечера? — попита нежно.
— Да оставим въпроса открит. Вероятно не.
— Уверявам те, че няма да съжаляваш. Не съм изрусена блондинка с кожа като шмиргел. Тези бивши перачки имат огромни кокалести ръце, остри колене и расли-недорасли бюстове.
— Хайде поне половин час да не говорим за секс. Той е знаменита работа — като шоколадова мелба, обаче понякога предпочиташ да си прережеш гърлото. За мен моментът е точно такъв.