— Какво ще ти направят?
— Дори да ме изгонят от града, пак не ми пука. Не ме натискай толкова. С тази ръка сменям скоростите.
Тя рязко се отдръпна.
— Ни се водиш, ни се караш. При Лост Каньон Роуд завий надясно.
Минахме покрай университета. Градът бе запалил светлините си и те се стелеха като килим на юг по склона и по-нататък, до безкрая. Над главите ни бръмчеше самолет, снижаваше се, сигналните му светлини ту светваха, ту изгасваха. При Лост Каньон свих вдясно, покрай огромната порта за Бел-Еър. Пътят започна да криволичи и да се изкачва нагоре. Движението беше много натоварено, фаровете се отразяваха ярко и сърдито във виещия се бял бетон на шосето. Задуха лек ветрец, който донесе аромата на градински чай, тръпчивия щипещ привкус на евкалипт, мириса на прах. По склоновете проблясваха прозорци. Подминахме двуетажна бяла сграда, струваща не по-малко от седемдесет хиляди. На фасадата пишеше с неонови букви: „Развъдник за кучета“.
— Следващата вдясно — обади се Долорес.
След завоя пътят стана още по-стръмен и по-тесен. Зад високи стени и живи плетове имаше къщи, но нищо не се виждаше. На разклона бе спряла полицейска кола със светещ червен буркан, а срещу нея — други два автомобила под прав ъгъл. Направиха ни знак с фенерче. Намалих и спрях успоредно на полицейската кола. Вътре седяха и пушеха две ченгета. Изобщо не помръднаха.
— Какво става?
— Нямам представа, амиго.
Гласът й бе приглушен, леко дрезгав. Може би се уплаши. Не знам от какво.
Мъжът с фенерчето заобиколи, приближи се, насочи снопа светлина към лицето ми, после го свали.
— Тази вечер пътят е затворен — съобщи. — Къде отивате?
Дръпнах ръчната спирачка и посегнах към фенерчето, което Долорес бе извадила от жабката. Запалих го и го насочих към мъжа. Висок, със скъпи панталони, спортна риза с инициали на джобчето и шалче на точки около врата. Очила с рогови рамки и лъскава вълниста черна коса. Олицетворение на Холивуд.
— Ще получа ли някакво обяснение… или вие създавате законите?
— Законите ги създават ей ония отсреща. Ако искате, говорете с тях. — Гласът му прозвуча презрително. — А ние сме частни лица. Това тук е жилищен район. И държим да остане такъв.
От тъмнината изникна втори мъж със спортна пушка и застана до високия. Държеше я преметната през лявата си ръка, с цевта надолу. Но нямаше вид на човек, комуто е нужна само за баласт.
— Както кажете — отвърнах. — Нямам намерение да променям облика на квартала. Просто отиваме на едно място.
— Къде по-точно? — хладно попита високият.
— Кажи къде — обърнах се към Долорес.
— Бялата къща на върха на хълма.
— Какво щяхте да правите? — продължи високият.
— Там живее мой приятел — остро се сопна тя. Той я освети за миг с фенерчето.
— Страхотно изглеждате. Но приятелят ви не ни харесва. Мразим типовете, които се опитват да организират игрални домове в жилищен район като този.
— За пръв път чувам за някакъв игрален дом — все тъй остро продължи момичето.
— Полицията също. Дори не желаят да отидат и да проверят. Как се казва приятелят ви, миличка?
— Не ви влиза в работата — изсъска тя.
— Тогава върви вкъщи да плетеш чорапи, кукло. — Високият се обърна към мен: — Сега разбрахте защо пътят е затворен тази вечер.
— Мислите ли, че ще успеете да наложите забраната?
— Във всеки случай няма вие да сте този, който ще ни разколебае. Да знаете само какви данъци плащаме! Погледнете онези маймуни в колата и още колко като тях в кметството — всеки път, когато поискаме да приложат закона, се правят на глухи. Затова сами си вършим работата.
Отворих вратата. Той отстъпи назад, за да сляза. Отидох до полицейската кола. Двете ченгета се бяха изтегнали лениво назад. Радиостанцията едва чуто мърмореше. Единият ритмично дъвчеше дъвка.
— Какво ще кажете да вдигнете бариерата и да пуснете гражданите да си гледат работата?
— Нямаме никакви заповеди, приятел. Тук сме само за да пазим реда. Ако някой започне нещо, ние ще го довършим.
— Онези твърдят, че там някъде имало игрален дом.
— Така казват.
— Не им ли вярвате?
— Дори не се опитваме, приятел. И се изплю покрай рамото ми.
— Ами ако имам важна работа?
Той ме изгледа безизразно и се прозя.
— Благодаря, приятел — казах.
Върнах се при колата, извадих портфейла си и подадох на високия една от визитните си картички. Той насочи фенерчето към нея, после попита:
— Е и?
Загаси и зачака мълчаливо. Лицето му бавно започна да изплува от мрака.
— Идвам по работа. Много важна — за мен. Пуснете ме и може би повече няма да има нужда да затваряте пътя.